Смелост?!
Пропуснати моменти, изгубени дни, минало без спомени.
Аз съм страх, само страх…
Тихо говориш ми. Поглеждам встрани, не вдигам очи. Казваш ми, че останала съм без мечти, че седя и плавам по ленивите дни. Друго очакваш ти??? Не спираш!!!
Устата ти все шепти: ПРОБВАЙ! ОПИТАЙ И ТИ! Поне веднъж жива бъди!
Напразно, нали?
Затвора сама си го изградих и даже удобно ми стана.
Душата ми жаднее с оковите да живее, да строи стени и да се спотайва в дълбини... далеч от всякакви смелости.