- Чакайте ме, какво сте се  разбързалиии – гласът идваше заедно с тракането на ниските токчета по паважа на стръмната улица. Обърнаха се и я видяха. Тичаше, смешно замятайки крака, дребната й фигура беше облечена в черен шлифер от мачкан лак, разкопчаната дреха откриваше къса пола, около врата се белееше бялата накъдрена яка на блузата, която се подаваше от единия долен край на тясната жилетка с винен цвят от домашна прежда. Косата се ветрееше на всички посоки, черна, леко чуплива около бялото лице, тънките устни се бяха разтегнали в усмивка, пъстрите очи се смееха. Приличаше на малко дяволче.

             - Какво смешно момиче - си помисли Любослав.

               Беше месец април. Пролетта се мъчеше да прогони последните напъни на зимата, скоро щеше окончателно да я пребори. Жълтите клони на храстите бяха поели надпреварата, след тях се готвеха да се разпукат свитите пъпки на кестените, които щяха да обхванат короните на дърветата в силно зелено, тревата по парковете беше срамежливо избуяла нагоре, вятърът носеше витошкия свеж полъх и все още щипеше, но скоро щеше да стане гальовен и топъл. Войнишката отпуска на Любо беше по средата си, до септемврийското уволнение все някак щеше да мине времето. Но сега, в тези дни, той не мислеше за това и скиташе безгрижно сам или с приятели по софийските улици. Преди час се беше качил до математическия факултет, там изчака да свършат лекциите на Зари, щяха заедно да ходят на кино. Беше петък, ден за развлечения, бяха минали две години от завършването им на математическата гимназия. Очилатият Светозар се беше отървал по някакъв начин от казармата, следването го караше така амбициозен, както правеше всичко друго в живота си.

                 - Запознайте се, това е Вержиния – беше подръка с едно високо момиче, облечено в бежаво-зелено палто, полите му се мотаеха около високите ботуши, косата беше къса, а шията й омотана в бял шал, заметнат зад гърба.

                   Светозар си падаше по модата. Тъмносиньо поло пристягаше врата му, беше както винаги със сако, а черното палто с два шлица и големи копчета отпред му придаваше вид на поне тридесетгодишен. И както винаги зъбите му блестяха в неизменната усмивка.

                    Любослав крачеше до тях, в душата му беше спокойно, една тиха радост обхващаше мислите му, животът тук беше на светлинни години от омразното поделение, където го бяха лашнали след първата година, преминала в спортната рота. На пистата не беше показал резултатите, които се очакваха от него. И затова миналата есен Трета армия го беше погълнала, за назидание, че не е оправдал доверието на спортните шефове от школата. Когато се нареди между старите кучета, новобранците и дългото метално дуло на гаубицата, всички доста скептично и дори с някаква завист и омраза го изгледаха. Софиянец, че и от спортната рота пристигнал, сега ще види какво е това войнишка служба, така си казваха, и офицерите дори. Те и от щаба затова сега го изпратиха в отпуск, предстоеше някакво армейско състезание и присъствието му в поделението едва ли щеше да е от полза за отличните резултати, на които батальонът се надяваше.

                       Изобщо не му пукаше от това. След няма и пет месеца щеше да е студент. А старите кокали щяха да берат ябълки или да засаждат планинските склонове до прималяване, дълго след като той щеше да прекрачи с цивилни дрехи казармения портал. За последен път.

                        - Къде сте тръгнали без мен, как не ви е срам! - вече ги беше настигнало смешното момиче.

                         - Това е Любослав, сега е в отпуск- отговори й Зари.

                         - Виждам, виждам му остриганата кратуна - захили се отново с пъстрите си очи тя.

                         - И моят приятел е в казармата, в Плевенската школа, първа година. Ама дали ще го изчакам, не знам- захили се отново, мяткайки ръцете си на всички посоки.

                          - Отиваме на кино, ще гледаме ”Момчето си отива”- отговори й Вержи, двете се хванаха подръка и закрачиха напред, пред момчетата.

                           - Работи в администрацията на факултета, с гаджето ми са приятелки. Следва задочно право, симпатяга е, нали- му каза Зари, вече бяха стигнали до спирка ”Вишнева”, гората отдясно шепнеше пролетната си песен, градът все още не беше така многолюден, птиците бяха извисили гласовете си, слънцето се  прокрадваше през перестите облаци и чакаше своя летен час, когато щеше да е в стихията си.

                          В салона на кино ”Левски” едва намериха билети, прегледът показа някакво работническо съревнование, малки дечица в сини престилки се усмихваха от двора на детската новооткрита градина, после дойде прегледът на спортните събития, закъснели зрители заеха местата си и филмът започна. Всичко от екрана беше близко на четиримата, та годините им бяха около двадесет, ученическите истории на Ран все още им напомняха за онова незабравимо и безгрижно време, което наскоро бяха загърбили.

                          Пролетният мрак ги посрещна на изхода, постояха за минути в парка, после Зари и Вержи се запътиха към студентския стол на ”Графа” и ги оставиха сами.

                  - Да те изпратя... - обърна се Любослав към Ренета. Вече знаеше името й.

                  -  Няма нужда, на тролея се качвам, до кино ”Сердика”. Близко е. - отговори му тя и се затича в сумрака по безлюдния булевард.

                    Тя май си помисли, че искам да я свалям, каза си Любо, стана му малко неприятно от това, обърна се и закрачи към дома си. След две преки беше забравил за смешната й фигура и усмивката на бялото лице.

                      Всичко предстоеше, но щеше да се случи наесен.