Беше година 6968 (1460). Остарелият Фружин лежеше на своя смъртен одър. Вече месеци наред сънуваше божии вестители*, които подсказваха, че краят му наближава. Още в ранни зори, той извика синовете си и им предаде своето наследство. Децата и внуците му дълго оплакваха думите на беловласия старец, но той не спираше да ги убеждава:
             -  Бъдете силни, деца! Бъдете силни! Възродете България веднъж и завинаги. Довършете това, което аз не успях да направя. Знайте, че от сълзите, които роните, са безсмислени. Животът така или иначе приключва. Нейде там съществува свят, в който ние, смъртните люде, ще водим едно вечно съществуване. Затова не плачете, деца мои! Аз отивам там, където е моето място. Превърнете тия ваши сълзи в усмивки. Именно усмивките ще Ви дадат силата, от която се нуждаете.
               Неговите наследници, макар и трудно, приеха словата му и се оттеглиха от стаята. Така последният останал жив български престолонаследник можеше да остане сам с мислите си. Той си спомняше с насълзени очи за своето бурно минало. Не можеше да изтрие от спомените си от ранното си детство, прекарано в Никопол, не можеше да изтрие спомените за юношеските си години, прекарани в странстване по различни страни, не можеше да изтрие спомените за своята зрялост и всички сражения, в които беше взел участие. Той беше надживял своето време. Фружин осъзнаваше, че  беше последният останал свидетел на една смутна епоха, продължила десетилетия наред. Вече десетки години  най-ценните за него хора и съратници вече бяха сред покойните. Нямаше го баща му, Иван Шишман, нямаше ги  Сигизмунд и Мирчо Стари, нямаше ги братята му, Йосиф и Искендер (Александър), нямаше го братовчед му, Константин, нямаше го верния му приятел и служител Безмер*. Единственото, което беше останало бяха спомените.
              Силите започваха да напускат беловласия старец. Той отвори уста, за да произнесе молитва. Миг по-късно усети бял лъч светлина, който незнайно откъде започна да осветява лицето му. Фружин приемаше без притеснения смъртта и поради това изтри своите сълзи и се усмихна. В съзнанието му започнаха да изплуват различни мигове от дългия му живот. Той виждаше отново  Искендер*, който се застъпи за него и го спаси от гибел. Миг по-късно виждаше епизоди от военната кампания, която преди четири десетилетия беше провел заедно с Константин и Мирчо Стари. След това виждаше епизоди от службата, която изпълняваше при император Сигизмунд. Малко след това изплуваха и спомените, свързани с битката при Варна и смутните години след нея. Фружин се засмя и си помисли на ум:
            -  Кой да предположи, че ще преживея толкова много приключения… Кой да предположи… - миг по-късно, мислите му продължиха – Дано Бог се смили над душите на моите близки. Дано опази българския род, и дано името „България” да се възроди отново. Дано българите отново да вкусят от свободата, и дано името им да пребъде…
Докато старият господин* на България мислеше на ум, усети остра болка. Сърцето му започна да прескача, въздухът му започна да се губи, а мускулите му се свиха. Той събра малкото сила, която му беше останала и продължи на глас мислите, които произнасяше на ум:
             -  Аз се борих за народа си… понеже го обичах…
След тия думи, Фружин издъхна. В стаята се появи необичайно бляскава светлина, която се превърна в прах и обви във воал целия град Брашов. Страната беше изгубила един от последните яростни защитници на Христовата вяра, и един от най-изстрадалите герои на съпротивата, а българите бяха изгубили последния българския владетел.