Трудно бе да се изправиш, когато си бил повален не веднъж! Трудно се свиква с мисълта, че сам трябва да се грижиш за себе си и няма на кого да разчиташ в трудните моменти. Но аз се бях научила. Свикнах с отсъствието на мама, свикнах със съжалителните погледи на хората, когато ми оставяха понякога по едно левче, за да си купя нещо. Да, имаше съжалителни хора към мен и аз им благодаря за това, но предпочитах гладна да стоя, отколкото да взема нечия просия.Свикнах и да чувам думата "мамо" от своите приятели, а преди изпитвах огромна болка от това.

Минаха 10 години от смъртта ù, а сякаш беше вчера. Да, промених се, сега съм едно зряло 19 годишно момиче, с толкова много рани по себе си, преминало през хиляди препятствия до сега. Но въпреки всичко, аз съм онова малко момиченце, което още ридае пред снимката на майка си. Баща ми се премести в друг град, там работеше и искаше да ме вземе при себе си, но особено откакто и дядо ми почина, не съм се и замисляла да изоставя баба ми. Тя е човекът, който бе неотлъчно до мен през всичките тези години. Една вечер, докато приготвях салатата, телефонът ми звънна, беше баща ми:

– Ало! Здравей, татко, как си? - какво ли искаше този път, обикновено не ми звъни вечерта.

– Добре съм, дъще, а ти?

– Ами... и аз, тъкмо ще вечеряме, какво има, някакъв проблем?

– Научи ли... какво стана? Ожених се!

– Какво, как така, оженил си се? Не... знаех, че имаш такива намерения...

– Аз... виж, ти знаеш колко ми беше трудно до сега, направих го и заради теб.

– Заради мен? Добре, татко, честито да ти е, няма какво да ти кажа повече! Чао...

– Ало, Ники... ало!

Не знаех как да реагирам, думите му още кънтяха в ушите ми... аз друга майка ли ще имам? Не беше ли важно моето мнение за него?

– Мила, какво има? Какво ти каза баща ти, защо се притесни така, дъще?

– Бабо, баща ми си е взел жена, ти знаеше ли?

– Жена ли...? Не знаех, дъще, но защо не ти е казал? Ах, тоз човек!

– Бабо, аз едно нищо ли съм за него, не искам никоя да замести мястото на майка ми, той няма право да го прави, чуваш ли? - плачех като малко дете, крещях, исках да изкарам гнева си, не можех да го тая в себе си повече.

– Недей така, мила, знаеше, че някой ден това ще стане. Баща ти е сам човек и е на години вече, прав е да иска да се ожени, да има спътница в живота... недей, мила, няма смисъл!

Мразех тази жена, без дори да я познавам. Ала дните минаваха и нямаше как да не се запозная с нея. След време разбрахме, че е бременна, щях да си имам сестра. Не мога да кажа, че това не ме направи щастлива, особено когато видях сестра си. Беше едно малко същество, а аз бях неговата кака, не можеше да не го обичам.

Не можех да кажа, че Калина, жената на татко, не ме спечели до някъде, защото тя се опита да бъде моя приятелка, а не мащехата от приказките, които познаваме. Беше добра жена и тя бе изстрадала в този живот... може би затова ми стана близка.

Денят бе 02.01.2009! Денят, в който разбрах, че проблемите ми не спират тук и сега научих, че имам бъбречно заболяване, нуждаех се от бъбречна трансплантация. Бях съсипана, мислех си, че не мога да преживея и повече, всички ние бяхме отчаяни. Трябваше ми донор и то спешно, но това беше голям проблем. Известно време бях на хемодиализа, докато чаках да се появи съвместим донор. Дните бяха много тежки за нас, аз бях приела, че не мога да се боря с живота. Докато един ден не разбрах, че се е появил донор за мен и че имаше шанс да се оправя, а това щастие беше неописуемо. Очаквах да се запозная с донора си, с човека, който щеше да ми спаси живота. Чух как вратата на стаята ми се отвори и с бавни стъпки вървеше някой... ала с изумление видях, че това беше Калина, моята мащеха.

– Ти... ти ли си... човекът, който ще ми дари бъбрека? - гласът ми трепереше, как така тя?

– Да, аз! Направихме нужните изследвания и се оказа, че аз мога да ти даря единия си бъбрек... нещата са съвместими.

– Аз... не знам какво да кажа..

– Не казвай нищо, скъпа, знаеш, че ти си ми като истинско дете, не правя разлика между теб и Рая. Запомни го!

Това беше жената, която мразех, жената, която искаше да замести моята майка, но сега осъзнавам, че това е жената, която си дава живота, без да ми е майка. Колко бях несправедлива спрямо нея... хванах ръката на тази жена и исках тя никога да не ме пуска. А сълзите ми бяха единственото извинение пред нея!