Време ли беше да пресечем улицата? Така ми изглеждаше. Колоните от коли всеки момент щяха да спрат, но никога не бях сънувала сън със светофари и то така ярки, че да не мога да определя с какви цветове светят. За нас ли светеха? Или просто преминавахме от едно състояние в друго, носейки се по вълните на усещането за другия. Там ли бяхме? Той още ли стискаше чантата пълна с консервираното битие на най-обикновена телячка в градската баня. И онова диво напрежение, между което се промъкваше сладостта от топлината му, случайното докосване на ръцете ни, фаровете очертаващи формата на устните му, копринения глас, уханието на праскова шумолящо в чантата... Без съмнение имах халюцинация и не желаех да я приема за истина.
Пресичахме улицата. Първата кола спря на дъх разстояние от него. Тялото ми изтръпна. За миг някакво убождане, като импулс се стрелна в корема и си спомних за кошмара от предната нощ. Шофирах с висока скорост. Валеше проливен дъжд и едва виждах в тъмното. Изведнъж проблесна палк ...