Снежна повест 2
Произведение от няколко части « към първа част
Време ли беше да пресечем улицата? Така ми изглеждаше. Колоните от коли всеки момент щяха да спрат, но никога не бях сънувала сън със светофари и то така ярки, че да не мога да определя с какви цветове светят. За нас ли светеха? Или просто преминавахме от едно състояние в друго, носейки се по вълните на усещането за другия. Там ли бяхме? Той още ли стискаше чантата пълна с консервираното битие на най-обикновена телячка в градската баня. И онова диво напрежение, между което се промъкваше сладостта от топлината му, случайното докосване на ръцете ни, фаровете очертаващи формата на устните му, копринения глас, уханието на праскова шумолящо в чантата... Без съмнение имах халюцинация и не желаех да я приема за истина.
Пресичахме улицата. Първата кола спря на дъх разстояние от него. Тялото ми изтръпна. За миг някакво убождане, като импулс се стрелна в корема и си спомних за кошмара от предната нощ. Шофирах с висока скорост. Валеше проливен дъжд и едва виждах в тъмното. Изведнъж проблесна палка – stop, после осветено лице, шум и отскачащо тяло. Оказа се, че съм блъснала регулировчик. Твърде истинско беше, с реални подробности, фигурата на полицая, кръвта, разголеното му шкембе и проснатото тяло на мокрия асфалт. После белезниците на ръцете ми. Опитът да заплача, да извикам, без да излиза дори стон от гласа ми. Но тогава повярвах на кошмара. Изпитах ужас, мисълта, че съм убила човек, децата на този човек, вината. Нещо смачка дробовете, нещо зло издиша в лицето ми и когато се събудих, бях останала с усещането, че случилото се е реалност. А сега, когато никак не сънувах, когато нещо хубаво се случваше с мен, аз не желаех да го приема за истина.
Пресякохме. Никой от нас не беше блъснат. Но и вече никой от нас не беше същия. Съпротивата ми изби първо в ирония, после в груба мисъл, а накрая тялото ми зае отбранителна позиция. Спрях и благодарих. Той също се спря. Фаровете ни осветяваха. За първи път се вгледахме един в друг за по-дълго. Сега забелязах, че от израза на лицето му лъхаше прямота и спокойствие. Бяхме пресекли не само светофара. От онзи момент със сигурност можех да чуя как ромолят снежинките по клоните на кестена до нас; как се задъхват хората в шубите си; как пукат ставите им като клони на дървета от влагата на снега; от тежината на делника; от сметките; от болестите; от мисълта за успокоителната инжекция алкохол; от чувството за тягост; от годините преминали в съновидения за оцеляване. И тъкмо, когато реших, че съм се отдалечила на опасно разстояние от реалността и е време да изляза от хипнозатата, чух той да ме пита:
- Ще ми позволиш ли да вкуся от устните ти някоя нощ, когато звездите в небето заблещукат толкова ярко, че косата ти засвети в злато?
Едва не изквичах от страх. Исках да кажа нещо, сигурна съм, и дори повторих на наум въпроса, без да усетя, че последната дума съм я казала на глас. Той се усмихна. Аз бях неподготвена. И имах намерение да кажа нещо по-умно, но нежността в гласа му ме заля като вряла вода и сега под дрехите си се чувствах като настръхнала, оскубана кокошка. Явно още жива, понеже имах някаква мисъл, за да преценя, че говори сериозно.
- Искаш ли утре пак да се видим? - попита отново той.
- Не знам. - отвърнах, за да си дам време да асимилирам какво се случва. - Може да мина през пазара някой ден. - Погледнах го. Не ми повярва. Аз пък не повярвах на това, което изрекох:
- Ти вино ли продаваше?
- Най-добрите вина, принцесо. Искаш ли да се върна да ти избера нещо по-нежно?
- По нежно? Искаш да кажеш ,например, Розе, ли? - Леле, сега, ако можеше да ми види физиономията някой от банята, щеше да каже, че съм готова за супа. А той продължаваше да ме гледа с тъмните си очи, в които сякаш трепваше искра при всяко мое вълнение.
- Да, нежно като теб. Нещо само, колкото да те отпусне. Не е задължително да е Розе. Ще ти избера нещо хубаво.
Снежинките по лицето ми загинаха. Край. Цялата пламнах. Как пък реши, че нещо нежно ще ми помогне?! Точно обратното беше. Всичко вече започна да ми изглежда нелепо. Колко време ще стоим така и ще се гледаме като пред коледно клане? И за какво? Гладна съм, италианецо, изморена и хич не ми се вярва да си истински. Това исках да кажа, но...
- Не, наистина. Достатъчно мил беше с мен. Благодаря ти за помощта. Благодаря за прасковата. - казах задъхано.
Той отпусна чантата в протегната ми ръка. Усетих нейната тежест, но не само. Стана ми тъпо и изведнъж пожелах да го целуна.
- Тогава, хубава вечер! - отвърна принцът, без да помръдва и сякаш изчака думите му да отекнат в мен и да рикошират някъде, за да се проявят отпечатъците от тях в погледа ми.
Учтивата усмивка светна на лицето ми. Бях сигурна, че така няма да намери следи. Поне така ми се стори.
Пожелах му лека вечер и тръгнах. По улицата стъпвах бързо и леко, като насън. Токчетата се удряха в плочките на тротоара, а ехото им кънтеше в тялото ми с неговия глас. Отсрещният минувач ми се усмихна с неговата усмивка. Дърветата вече имаха имена. В локвите никнеха отраженията на уличните лампи. Градът избухна в шарени светлини, с музика възпламеняваща се по прозорците на къщите. Снежинките по раменете на хората си говореха, след това се целуваха, а аз най-после си спомних коя дата сме.
А месецът беше януари. Най-хубавият и снежен месец в годината.
(Следва)
https://youtu.be/hANy2bXRSv8
© Силвия Илиева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Напрежение при първа среща, има тръпка, харесвам. 😊
-
Изостанах, значително. Сега наваксвам. Удоволствие е, да те чета!
-
Да - приказка от реалността, но толкова действителна,че усещаш дъха на януарския студ, горещината от емоциите, светлините от разбуждщия се за нощта град, които се отразяват в очите на минувачите и празнично, и самотно, и някак тъжно усещаш сливането на снежинките в локвите.
-
Бени, благодаря! Хубав и усмихнат ден ти желая! 🥀
-
Изчетох го на един дъх, умееш да увличаш...
-
Доче, Ире, благодаря Ви. 🌈
-
Така разказваш, че чак на мен ми се прииска да го целуна. И по снежната ти картина се размечтах. Въобще....красота!
-
"От онзи момент със сигурност можех да чуя как ромолят снежинките по клоните на кестена до нас; как се задъхват хората в шубите си; как пукат ставите им като клони на дървета от влагата на снега; от тежината на делника; от сметките; от болестите; от мисълта за успокоителната инжекция алкохол; от чувството за тягост; от годините преминали в съновидения за оцеляване."
Царица на детайла! Бях там и всичко чух
Отивам нататък... -
Много по-забавни са твоите случки от моите, Иржи. И най-важното - истински. 😊
Благодаря ти за споделеното и хубавите думи! -
Ако ти си стояла на "дъх разстояние", аз пък го изчетох на един дъх и някак защо ми се струва, че това, което разказваш в тая част е някакъв сън, в който си пожелаваш да е истина....Защото отвсякъде звучи романтично! А това как си "утрепала" регулировчика ми напомни когато карах шофьорския курс, нали един курсист кара, а следващите, които ще карат седят отзад. Там бях и аз, когато изведнъж с трясък налетяхме на милиционерската кабина, която спаси милиционера от утрепване...затова пък " героят" на произшествието имаше вид, като твоя "готов за супа"!....А ние останалите...забравихме дори имената си! Леле, Силве, ме мога и да си представя "събитията", щом ще ходим и в градската баня!! Затова, давай!
-
Благодаря Ви, Марко, Скитащо ангелче, Владимир. Много мило. Радвам се, че Ви е харесало. Вече всички сме тук, продължаваме.
-
И аз не разбрах, че "следва..." Зареждам се с търпение и чакам
-
Силви, защо ще се паникьосваш? Разказът върви чудесно. Нестандартен, раздвижен, романтичен.Написан красиво, свежо. Сякаш гледаме филм.
С нетърпение очакваме да видим с какво ще ни изненадаш.
Поздрави за написаното и чакаме продължението ! -
Благодаря за включването, Марко. Аз ,защото каза, че не си разбрал нищо и се паникьосах. Важно ми беше това уточнение. Иначе шегата я схванах. Прости на трийсет и няколко годишните ми реотани, понякога доста време ги чакам, докато стоплят 😀.
Гале, добре дошла в моята зимна къщичка. Много се радвам, че ти допада. Имаш право за финала, хрумна ми и на мен, но за банята стана дума и няма измъкване. То всъщност трябваше да започне от бюрото по труда, но като го писах и ми доскуча, затова я пропуснах. По натам, евентуално може да го вметна.Благодаря за доверието и отделеното време. 🙂 -
Много красива зимна приказка,Силве, в която има и малко хумор и малко ирония и в същото време много истински неща! Това, че си пропуснала да напишеш "следва" се оказва много добър пропуск, защото и към този момент разказът стои завършен с тези тържествуващи, философски акорди на финала.При това фактическо положение, продължението ще бъде неочакван, но изключително желан бонус за читателя в мое лице.
-
Хей, не съм давал някакво особено мнение и не знам за какви пропуски пишеш.
Разказа си е супер.
За мокрите кърпи- опитах да се пошегувам, но явно не ми се е получило .
Поздрави, Силве ! Чакаме продължение ! -
Може, ще видим. Добра идея. Благодаря, Коце!
-
Щом ще ходиш до Бургас що не отскочиш и до тука?Ама да знаиш,че градската баня отдавна я затвориха,всъщнос я направиха хотел/мъка,мъка/.Поздрав от мъглявото и ветровитото.
-
Краси, това и аз си го помислих(за вината), но е станало случайно, май е по-добре да го напиша в ед.ч. 🥰 Другото е изненада.
Роси, благодаря ти за хубавия отзив. Лесно е само яденето и пиенето, особено от обяд. Даже от обяд е най-добре 😀.
Доче, с тия корони напоследък... абе опасно си е. Благодаря ти, че се потопи. Радвам се, че ти е харесало.
Стойчо, тихо... Чакай да видим, ще се намери ли толкова вино 😀. Благодаря ти от сърце.
Марко, знам как можеш да пишеш и ценя мнението ти. Ще запълним пропуските натам. Той човек се учи в движение. С мокри, без мокри, важно е удоволствието. Благодаря ти много. -
Добре написано. Нищо не разбрах, но мисля, че е още рано.
Помислих си, какво ли е да си теляк в женската баня ?
Яко адреналин и мокри кърпи на челото.
Поздрави за творбата ! -
Зажадняла за любов...
Зимата е само декор за нещо истинско!
Звучи баладично. -
Четох, четох... потопих се... И забравих коя дата сме
Царица си! Но ти си го знаеш -
Това да ти омекнат капачките на средата на улицата,никак не е лесно! 🙂Любовта може да ни изненада къде ли не !Поздравления!
-
Честно, не знам за какво става въпрос... Силвето ме е нарочила за нещо и аз също съм в очакване ... баня, Розе и блъснат регулировчик, става напрегнато Силве, когато стигнах до "Ти вина ли продаваше? ", си помислих...чак пък толкова вина да е събрал... не е лесно
-
Тръгна, Георги. Но не е свършило, просто съм пропуснала "следва". Тия дни запретвам ръкавите и влизаме в банята. Страх не страх... 😂 Красито ще си я взема с мен за кураж. Ако разреши.
Краси, благодаря ти! Удоволствието е мое. -
"Снежинките по лицето ми загинаха.", но "Снежинките по раменете на хората си говореха, след това се целуваха..." радвам се, че го прочетох. Вихрено - в твой стил
-
Тръгна.
И - взе, че свърши? -
През лятото е по-хубаво!
-
Вдъхновението е навсякъде около нас, Танче. Идвам ти на гости 😊.
-
Хубаво е, че има сняг, а тук на морето само вятър и мъгли
-
Благодаря Ви, Скитнице, Пепи, Танче и Миг 31. Радвам, се че Ви хареса. Поздрави от едно все още заснежено местенце. 🙂
-
Взех мерки сериозни! Чета творбите ти по обяд по безопасно е!
-
Хубав край!
-
😅 палавница такава! Баш на палката налетя!
Много готино описано, поздравления! -
Любовта удря като гръм! Оставя те в недоумение и след време разбираш какво точно се случва! Много хубаво разказваш!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
