Снежна повест 2

Време ли беше да пресечем улицата? Така ми изглеждаше. Колоните от коли всеки момент щяха да спрат, но никога не бях сънувала сън със светофари и то така ярки, че да не мога да определя с какви цветове светят. За нас ли светеха? Или просто преминавахме от едно състояние в друго, носейки се по вълните на усещането за другия. Там ли бяхме? Той още ли стискаше чантата пълна с консервираното битие на най-обикновена телячка в градската баня. И онова диво напрежение, между което се промъкваше сладостта от топлината му, случайното докосване на ръцете ни, фаровете очертаващи формата на устните му, копринения глас, уханието на праскова шумолящо в чантата... Без съмнение имах халюцинация и не желаех да я приема за истина. 

Пресичахме улицата. Първата кола спря на дъх разстояние от него. Тялото ми изтръпна. За миг някакво убождане, като импулс се стрелна в корема и си спомних за кошмара от предната нощ. Шофирах с висока скорост. Валеше проливен дъжд и едва виждах в тъмното.  Изведнъж проблесна палка – stop, после осветено лице, шум и отскачащо тяло. Оказа се, че съм блъснала регулировчик. Твърде истинско беше, с реални подробности, фигурата на полицая, кръвта, разголеното му шкембе и проснатото тяло на мокрия асфалт. После белезниците на ръцете ми. Опитът да заплача, да извикам, без да излиза дори стон от гласа ми. Но тогава повярвах на кошмара. Изпитах ужас, мисълта, че съм убила човек, децата на този човек, вината. Нещо смачка дробовете, нещо зло издиша в лицето ми и когато се събудих, бях останала с усещането, че случилото се е реалност. А сега, когато никак не сънувах, когато нещо хубаво се случваше с мен, аз не желаех да го приема за истина. 

Пресякохме. Никой от нас не беше блъснат. Но и вече никой от нас не беше същия. Съпротивата ми изби първо в ирония, после в груба мисъл, а накрая тялото ми зае отбранителна позиция. Спрях и благодарих. Той също се спря. Фаровете ни осветяваха. За първи път се вгледахме един в друг за по-дълго. Сега забелязах, че от израза на лицето му лъхаше прямота и спокойствие. Бяхме пресекли не само светофара. От онзи момент със сигурност можех да чуя как ромолят снежинките по клоните на кестена до нас; как се задъхват хората в шубите си; как пукат ставите им като клони на дървета от влагата на снега; от тежината на делника; от сметките; от болестите; от мисълта за успокоителната инжекция алкохол; от чувството за тягост; от годините преминали в съновидения за оцеляване. И тъкмо, когато реших, че съм се отдалечила на опасно разстояние от реалността и е време да изляза от хипнозатата, чух той да ме пита:

- Ще ми позволиш ли да вкуся от устните ти някоя нощ, когато звездите в небето заблещукат толкова ярко, че косата ти засвети в злато? 

Едва не изквичах от страх. Исках да кажа нещо, сигурна съм, и дори повторих на наум въпроса, без да усетя, че последната дума съм я казала на глас. Той се усмихна. Аз бях неподготвена. И имах намерение да кажа нещо по-умно, но нежността в гласа му ме заля като вряла вода и сега под дрехите си се чувствах като настръхнала, оскубана кокошка. Явно още жива, понеже имах някаква мисъл, за да преценя, че говори сериозно.  

-  Искаш ли утре пак да се видим? - попита отново той. 

- Не знам. - отвърнах, за да си дам време да асимилирам какво се случва. -  Може да мина през пазара някой ден. - Погледнах го. Не ми повярва. Аз пък не повярвах на това, което изрекох: 

- Ти вино ли продаваше? 

- Най-добрите вина, принцесо. Искаш ли да се върна да ти избера нещо по-нежно?

- По нежно? Искаш да кажеш ,например, Розе, ли?  -  Леле, сега, ако можеше да ми  види физиономията някой от банята, щеше да каже, че съм готова за супа. А той продължаваше да ме гледа с тъмните си очи, в които сякаш трепваше искра при всяко мое вълнение. 

- Да, нежно като теб. Нещо само, колкото да те отпусне. Не е задължително да е Розе. Ще ти избера нещо хубаво.

Снежинките по лицето ми загинаха. Край. Цялата пламнах. Как пък реши, че нещо нежно ще ми помогне?! Точно обратното беше. Всичко вече започна да ми изглежда нелепо. Колко време ще стоим така и ще се гледаме като пред коледно клане? И за какво? Гладна съм, италианецо, изморена и хич не ми се вярва да си истински. Това исках да кажа, но... 

- Не, наистина. Достатъчно мил беше с мен. Благодаря ти за помощта. Благодаря за прасковата. - казах задъхано.

Той отпусна чантата в протегната ми ръка. Усетих нейната тежест, но не само. Стана ми тъпо и изведнъж пожелах да го целуна.

-  Тогава, хубава вечер! - отвърна принцът, без да помръдва и сякаш изчака думите му да отекнат в мен и да рикошират някъде, за да се проявят отпечатъците от тях в погледа ми. 

Учтивата усмивка светна на лицето ми. Бях сигурна, че така няма да намери следи. Поне така ми се стори.

Пожелах му лека вечер и тръгнах. По улицата стъпвах бързо и леко, като насън. Токчетата се удряха в плочките на тротоара, а ехото им кънтеше в тялото ми с неговия глас. Отсрещният минувач ми се усмихна с неговата усмивка.  Дърветата вече имаха имена. В локвите никнеха отраженията на уличните лампи. Градът избухна в шарени светлини, с музика възпламеняваща се по прозорците на къщите. Снежинките по раменете на хората си говореха, след това се целуваха, а аз най-после си спомних коя дата сме.

А месецът беше януари. Най-хубавият и снежен месец в годината. 

(​​​​​​Следва)

https://youtu.be/hANy2bXRSv8