На другата сутрин се намерих да плувам под вода в басейна на банята.  Водата беше мека и топла.  Обгръщаше ме и ме отпускаше, изтласквах се напред и се наслаждавах на прозрачната ѝ мекота, но след малко започнах да се задушавам, свършваше ми въздухът, а когато се опитвах да подам глава над водата, се ударих в ледена покривка. Потърсих пролука в леда, за да си поема въздух и точно, когато дъхът ми свърши, намерих процеп с разпукан лед и изплувах над повърхността. Тогава се покатерих на ледената покривка и видях, че съм облечена като за дискотека. Бях с черната си рокля на ситни, бели точици, с дантелено деколте, дълга, обшита по краищата с дантела, при това бях обула високите си боти, които носех само на празници. Започнах да се разхождам върху леда на басейна. Бях сама. Отдолу прозираше светлосинята вода и както се чудех, дали токовете няма да пробият ледения слой и отново да потъна, чух позната мелодия. Тя се разнесе над водата, леда завибрира и достигна до мен. Знаех този сигнал. Та нали аз си го бях избрала и така ми звънеше телефона. Отворих очи и разбрах, че съм сънувала. От вибрацията, телефонът се движеше по нощното шкафче, а на дисплея беше изписано името на Хари.  Нямах спомен да сме се разбирали същия ден да се виждаме, освен това му бях казала, че на следващия ден съм на работа.  И наистина след един час трябваше да съм в банята.  Натиснах зелената слушалка и копринения му глас нахлу в мен.

-          Красавице, събудих ли те?

-          Не, тъкмо станах.  След малко тръгвам за работа. – казах леко ободрена, опитвайки се да се климатизирам към реалността.

-          Никаква работа днес! – извика той - Дойдох да те отвлека. Отвън съм, пред блока.

-          Какво? – изправих се на лакти и очите ми съвсем се ококориха.  – Да ме отвлечеш ли, отвън?

-           Да, отвличам те за два дни. Имам пътуване към Благоевград, искам да дойдеш с мен.

-          Хари, ама аз съм на работа. – отвърнах трескаво, като в същото време изскочих почти гола от леглото, дръпнах пердето и погледнах през прозореца, за да проверя дали не се шегува. Колата му беше паркирана отпред на паркинга, шапката му, лицето, а в отражението на стъклото една рошава блондинка ме гледаше стреснато.

-          На работа съм, Хари. – повторих.

-          Е, няма нищо, де. Един-два дни клиентите ти ще ходят кирливи, голяма работа. Обадѝ се на шефката ти и измисли нещо. На човек не може ли да му стане лошо, да се разболее, да му падне кръвното…

-          Точно с теб няма как да ми падне кръвното, Хари. – отвърнах с разтуптяно сърце. Неговият смях се разнесе из мен.

-          Видях те! – помаха той и усетих как се изчервявям . Хайде, чакам те. Не се бави много, че ни чака тричасов път. - И затвори.

Пуснах пердето, хвърлих се в банята, решена че днес ще бъда с моя любим. Под душа отрепитирах няколко пъти лъжата за отсъствието си. Най-главната репетиция премина зад шума на сешоара. Хич не ме биваше да лъжа, затова трябваше да бъда прецизна за всяка подробност и да изчистя крампите в изричането на всяко изречение. И най-важното: да си спомня какво бих казала, ако наистина се чувствах зле. Спомних си, че бях ходила и болна на работа. Нямах до онзи момент неприсъствен ден, а сега пърхах от здраве, но трябваше да съчинявам лъжи. И защо? Не можа ли да ми каже по-рано, поне да си планирам отпуск. Поех си въздух и издишах. След третия сигнал, боботещият глас на леля Гинка ме застреля.

-          Кажи, Зюмбюлке!

-          Лельо Гинче, - започнах аз – извинявам се за безпокойството, но днес няма да мога дойда на работа. – Казах го. Съобщих го.

-          Какво има, чеде? – попита загрижено тя - Да не те е коронясал някой клиент?

Ето, ставаше още по-трудно. Това шега ли беше или загриженост?

-          Не, кръвното ми е паднало, вие ми се свят и ми се повръща. Ще трябва да се довлача до личната, за да ми изпише нещо. Няма да мога да работя така.

Колежката ми помълча известно време. Явно сканираше отекналите звуци, като детектор на лъжата, затова реших да довърша по-убедително.

-          Не съм бременна, лельо Гинче, спокойно. Просто имам мигрена, главата ме цепи и повръщам от болката.

-          Олеле, чеде, знам какво е мигрена. Като бях по-млада, имах и аз. Отивай бързо, докато е време. – пророни изведнъж колежката ми и после довърши:  Обади ми се после, да ми кажеш какво ти е казала лекарката, че ме притесни.

-          Няма страшно, ще се оправя. – излъгах долнопробно, като в същото време си отдъхвах, че лъжата ми пусна корен.

-          Почивай си, ние ще се оправим тук, ако трябва си вземи болнични и се лекувай.

-          Добре, лельо Гинче. Хайде, засега, чао.

Ето, успях да притесня жената. Хвана ме яд, че Хари не ми каза предния ден. Включих пресата за коса, а през това време си изгладих някакви дънки. После се сетих, че моят любим спомена за два дни и побързах да му се обадя, за да разбера, дали да си взимам багаж. Отвърна, че не бил сигурен, как щяла да се развие сделката, аз ще съм му талисмана, но за всеки случай да си взема багаж, можело да преспим и в хотел. Това беше откачено. Сделката? Аз, талисман? Значи отивахме да сключваме някаква сделка, в някакъв град, до който ще пътуваме около три часа. Ясно. Направих си вълнисти къдрици, гримирах се като за сделка, сложих една по-плътна синя риза, отгоре черно палте и едно шалче с цвят на мента. Надолу дънките и онези черни, високи боти, които ми се бяха присънили. За всеки случай, в багажа натъпках секси бельо, с чорапи и жартиери, също и черната рокля на бели точки, пижама с къси гащи и тениска. Не се знаеше нищо, трябваше да съм подготвена, а и докато се обличах и ризата се плъзгаше по кожата ми, имах чувството че Хари ме гали и целува, а от това направо се побърках. Любов, любов – повтарях като не на себе си. Защо не те срещнах по-рано? Разроших перчема, изръмжах пред огледалото като лъвица и белите ми зъби лъснаха. Да става, каквото ще става, си помислих и изхвърчах със сака през вратата.

   Лъхна ме студенина, докато излизах от входа, но като го видях, парчетата жар в мен се зачервиха. Моят укротител ме чакаше вече пред колата, пиеше кафе и тъпчеше по снега. Изглеждаше сияещ на фона на слънчевия лъч, спускащ се към чувствените му устни. Беше се обръснал и неговата светла кожа контрастираше с цвета на черното яке, като отдолу се подаваше червен пуловер с някаква емблема на гърдите. Колата му не знам каква марка беше, но чернееше, смачкана от живота, опръскана с кал и с ниско окачване. Последното го бях установила още онзи ден, след срещата пред пицарията, когато ме вози до вкъщи. Изтичах до него и го целунах.

-          Еха! – възкликна той, като се отдръпнах и ме огледа от глава до пети. Май до онзи ден не ме беше виждал без шапка, гримирана, с червило и с прическа.

-          Какво? Ставам ли? – изцепих без да се усетя, колко нескопосано ще прозвучи.

-          Дали ставаш? Ти луда ли си? Ти си жена мечта!

-          Уха! – това ми хареса. –  Говори ми още, говори... – задъхах се срещу него, без да усетя, че моята емоция обгръща тялото му, ръцете ми увисват на неговата шия, единият ми крак се подгъва назад под прав ъгъл, а устните ми прошепват:

-          Казах ли ти, че си най-красивият луд, когото не бях срещала?

Тъмните очи се взираха в моите – кафяви, но не исках да ми отговаря на глас, затова го целунах отново и усетих много повече, отколкото можех да понеса да чуя.

После той прибра сака в багажника, където имаше няколко кашона с вина и се качихме. Той пусна музика. Потеглихме нанякъде. Барабаните от песента обаче не само не заглушиха тътените в гърдите ми, а започнаха още по-силно да ги отмерват.

-          Знаеш ли откога искам ей така, да тръгна нанякъде – тътнеше гласът на моят любим до мен – просто, докато шофирам, изведнъж да завъртя волана и да хвана пътя, без да знам накъде ще ме отведе. Да попаднем на непознато място, да се изгубим в някое село и да преспим там. – Аз мълчах, замечтавах се с него и попивах гледките навън, докато в същото време от диска се носеше гласът на Крис Рия, който пееше: "О, не… това е пътят към ада. И всички пътища са блокирани."

https://youtu.be/gUUdQfnshJ4

(следва)