Събудих се.

Прозорецът над главата ми сърдито проскърцваше под напора на вятъра.

Завинаги ли си отиде?!

Погледнах навън да попитам старите си приятели - измръзналите дървета и ахнах!

Светът през стъклото ме гледаше с очите на току-що изпрана болнична престилка.

Ослепителна белота!

Помниш ли?

... Бе току-що завалял първият сняг.

Ти взе ръцете ми в силните си мъжки длани (те бяха тъй топли, а навън бушуваше зима).

Помниш ли?

Тогава за пръв път видях колко са красиви очите ти.

Отдавна бе. Много зими посрещнахме после двамата...

А днес измръзнаха пръстите ми!

Питам се: Защо си отиде?

Нима те достраша от първия сняг?!