4 oct 2021, 2:47

 Софийски роман – Глава 14 

  Prosa » Novelas y novelas cortas
668 1 5
Произведение от няколко части « към първа част
10 мин за четене

                                                        СОФИЙСКИ  РОМАН

 

                                                            Глава  четиринадесета

 

 

    Шумът от  течащата вода заглушаваше  другите звуци, но макар и слабо, Марта разпозна звука на отваряща се врата и инстинктивно се обърна и замръзна. Под рамката на вратата на банята стоеше Кирил със странна усмивка. Водата продължаваше да тече по голото тяло на младото момиче. Марта беше като парализирана, даже не беше вдигнала ръце за да прикрие гърдите си. Кирил направи крачка и в този момент се почука на вратата на стаята, и гласът на Виола  

-     Марта, дъще, там ли си?

Преди момичето да успее да отговори, Кирил изчезна през вратата, която гледаше към градината. Марта  едвам успя да навлече халата и вратата се отвори и Виола влезе. Явно беше в добро настроение.

-     Как си дъще?- попита Виола, забелязала смущението на дъщеря си. Добре ли си? Изглеждаш много бледа.

-      Добре съм, -малко по -уверено отговори Марта, бях под душа и малко се стреснах. – А очите на момичето търсеха фигурата на мъжа в градината. Но от него нямаше  никаква следа.

-     Облечи се и ела в хола, искам да поговорим. Ок?- каза Виола и напусна стаята на момичето. Откакто беше станала дипломатша,  момичето от село Герман.  почти след всяко изречение, слагаше  едно “ОК”.

               Марта постепено се съвзе от шока, седна на края на леглото  и се замисли. Щом днес,  Кирил беше използвал отсъствието на жена си за да нахлуе в спалнята на доведената си дъщеря, той щеше да продължи да я преследва. Животът на младото момиче, под този покрив,  щеше да стане невъзможен . Трябваше да се намери решение и то бързо. И то дойде съвсем  скоро и от съвсем неочаквано място.

              Фамилията  Де  Ванетан принадлежеше на  старата белгийска   аристокрация. Още през далечната 1630  година, за техните големи  заслуги  към Кралството, като войни  в армията, крал  Фердинад 2-ри, беше  удостоил собствениците на замъка   “Ла Трапери” с титлата  “Барон”. През 1787 година,  Йосиф 2-ри,  друг белгийски крал, беше потвърдил  наследствената титла, която се предаваше от поколение на поколение на първородния син на фамилията.

            В течение на десетилетия,  вследствие на огромни загуби  от хазарт, на  някои пристрастени към този порок членове на фамилията, както и заради некадърно управление на имотите,  една от най-богатите аристократични фамилии  беше обеднела до такав степен, че се беше принудила да продаде не само фамилния замък, но и всичките земи, чифлици и градски имоти. И вече повече от  сто години бяха по-бедни от обикновените  едри търговци и успяли бизнесмени,  та  се налагаше да си изкарват прехраната с много по неблагороднически професии, като адвокати, лекари и държавни чиновници.

            Сполучливите бракове също влизаха в спасителните мероприятия на бившите аристикрати. Такъв беше случаят на Анна  де Ванетан-Шампаньол, дъщеря на западналия аристократ  барон Шарл де Ванетан., прапра внучка на един от най- могъщите  в историята на фамилията барон Жюл де Ванетан, който беше  направил военна кариера и беше успял да се издигне до маршалския жезъл.

             Анна беше не само красива, но и много талантлива и интелигентна. Свиреше на орган и пиано, композираше  и рисуваше прекрасно.  Беше се омъжила за преуспял  юрист,   станал след брака, главен прокурор  на Кралство  Белгия.  Имаха дъщеря Аннабел и син Албер.

               Навярно вече се досещате, че става въпрос за състудента на Марта, странният младеж, дълъг като върлина, слаб като Дон Кихот и чиито  дълги,  силно къдрави светло руси коси падаха  безразборно, като  водопад на слабите му рамене.

             Аннабел беше ученичка последен клас в девическия колеж “Сен Марселин”, основан и управляван от монахините на едноимения орден.

            Аннабел не беше наследила хубоста на майка си, но за сметка на това беше упорита и целенасочена като баща си. Изкуството я интерсуваше   за обща култура, но истинската й мечта беше да облече адвокатската тога. Макар и потомствена аристократка, момичето се увличаше от леви революционни идеи.  Стаята й беше накичена с десетки афиши и фотографии на Че Гевара и Фидел Кастро, което предизвикваше усмивката на родителите й.  Баща й се смееше и казваше, че плодът не пада  по-далеч от корена си. На младини,  и той се бе увличал от болеста  на революционните  идеи,  но слава Богу се беше излекувал навреме. Навярно наистина се беше излекувал от тази болест,  щом като беше свързал живота си с една потомствена аристократка.

          Албер, беше потомък на онзи свой далечен  родственик, който беше взел участие в Първия кръстоносен поход през 1096 година и беше загинал като рицар на бойното поле. Момчето  беше кръстено  на рицаря Албер-Леополд де Ванетан дю  Брабант Валуа. Но за разлика от рицаря, Албер Шампаньол, много пъти “пра” внук на героя, беше изключитено миролюбиво момче, което правеше път и на мравката. Вместо с пушки и мечове, Албер обичаше да си играе с кубчета, топчета и други миролюбиви играчки, като книжки с картинки, боички и блокчета. А  когато на десетия му рожден ден, получи подарък детска китара, по цели дни  дрънкаше на нея, докато изпокъса всички струни. Едва тогава миряса и отново взе блокчетата и боичките. Нито веднъж не се опита да нарисува къщичка или конче, нито планина или река.  Чертаеше прави и криви разноцветни линии, окръжности и луни, гледаше с часове цветните съчетания които се получаваха и измисляше все по-сложни и по-сложни цветни съчетания на прави линии, кръгове, ромбове и разни безформени многоъгълници. Оцветяваше някои от празните пространства между линиите и ги показваше на родителите си  и всичко роднини и приятели, които им идваха на гости. Търсеше тяхното одобрение и възторг, и беше много щастлив когато хвалеха неговите странни “рисунки”. На 15 години, се присъедини към една младежка ВИГ, на негови съученици, но твърде скоро го смениха с друг китарист.  Единствената му  неослабваща страст беше рисуването. С часове можеше да рисува странни, измислени от него предмети, многоцветни, преплитащи се  геометрически фигури или да начертае квадрат или елипса и да ги запълва с разни бои. На 16 прочете за Кандински и стана върл последовател на неговото изкуство. Към класиката се отнасяше с пълно безразличие, както и към по-съвремените течения, като импресионизъм и експресионизъм. Единствено,  които можеха да задържат вниманието му бяха Ван Гог, Пикасо и най-вече Матис.

Родителите му разбираха неговото влечение към абстрактната живопис, и се страеха да го насочват към истинските творци в това направление. През ваканциите му организираха пътувания в Испания, Франция и Италия. По време на тези пътувания Албер разкри за себе си творчеството на Салватор Дали,  на Казимир Малевич и Бернар Бюфе. Музеят на Марк Шагал в Ница му направи толкова силно впечатление, че след завръщането си от Франция, дълго време беше под впечатлението на неговите странни картини.  Заради витражите на Шагал,  Албер посети катедралите в Руан и Метц, както и Чикаго, където голямият художник беше изработил изключителни витражи.

Албер искаше да учи единствено в Кралската Академия за изящни изкуства. За друго учебно заведение не искаш и да чуе. Това стана причина да загуби две години, но успя да постигне мечтата си и сега беше много щастлив. Беше станал много по-общителен, излизаше по-често на кафе с приятели и колеги от Академията. Майка му беше по-спокойна и по-малко забелязваше чудатостите на сина си. В къщи беше станал по-разговорлив, беше започнал да общува  със сестра си. Нещо което никога не се  беше случвало преди.

Майка му забеляза промяната, но го отдаваше на новата среда в Академията, на общуването с много младежи, на атмосферата в това изключително учебно заведение. Но когато започна да разпитва, какви са хората в източните страни( запада така наричаше страните от соцлагера), Анна се спогледа с дъщеря си, която  обясняваше  на брат си , идеите на социализма и живота в тези страни, за които и тя имаше съвсем бегла представа, като се има предвид “желязната завеса”.

През декември Албер имаше рожден ден. Обикновено го празнуваха в тесен семеен кръг или въобще не го празнуваха, защото беше само броени дни преди Коледа, която беше свещен празник за тяхното семейство.  Тази година момчето държеше да отпразнуват рождения му ден. Помоли майка си да покани и няколко състуденти, което още повече заинтригува Анна. Никога до сега, чужд човек не беше канен на рожден ден на сина й. И изведнъж състуденти? Анна разбираше, че зад това желание се крие нещо по-особено, нещо необикновено, имаше сериозна промяна в поведението на сина й. Сподели с бащата, който вдигна рамене и каза,че не вижда нещо необикновено, синът им да покани свои състуденти на рождения си ден. И

г-н Шампаньол затвори тази страница.

Огромният хол на двуетажната къща в квартал “Луиз” се къпеше  в  меката светлина на огромни кристални полюлеи. Огромен персийски килим покриваше почти изцяло безупречно лъснатия паркет. Мебелите бяха съчетание на няколко епохи и бяха оформени кътове с характерните стилова на 19-ти и двадесети векове. В дъното на двадесетметровия салон,  тържествено  стоеше триметров старинен часовник, който сякаш се надсмиваше над “младоците”-кресла принадлежали на една от  залите на “Малкия Трианон” към  Версайлския дворец,  които  нещастният Людвик 16-ти бе подарил на Мария Антоанета за Коледата на 1787 година. След революцията, находчиви търговци бяха изкупили на безценица имуществото на обезглавените аристократи и ги бяха продали  на десеторни цени,  в монархическа Белгия, на местната  аристокрация и новозабогатели буржуазни фамилии.

  Къщата на главния прокурор беше един малък частен дворец, с партер и два етажа, което  напълно удоволетворяваше нуждите на четиричленното семейство на Метр

          Шампаьол.    

Къщата на Анна и Пол Шампаньол се намираше в квартал “Луиз”,  един от най- аристократичните квартали на белгийската столица, където нямаха достъп дори много богати фамилии. Тук родословното дърво играеше особена роля при строежа на нова сграда или при наемане на жилище в новопостроен многоапартаментен блок. Тези блокове никога не надхвърляха височина от четири етажа. Градската управа забраняваше строителството на високи сгради в района.

Квартала имаше две главни булеварда, Ватерло и Луиз. Тук беше царството на “шопинга”, всички големи белгийски фирми, имаха свои представителни магазини. Най-известните  световни марки,  си  бяха дали среща в този квартал, основно по  двете транспортни и търговски артерии. “Шопар”. “Кристиан Диор” и “Валентино” бяха съседи и заемаха почти две улици. Следваха “Тед Лапидус”, “Пиер Карден”, “Армани” и белгийските “Карин Гилсон”, “Делво” и други.

  В този квартал бяха едни от най-представи-

телните и често посещавани Арт галерии на белгийската столица.

Седнали на чашка горещ шоколад, Марта и Албер, отново нищеха любимата тема за фламандската школа в изобразителното изкуство. Кафе “Туун” беше станало  едно от най-любимите им кафенета. На две крачки от Голямия площад, това емблематично кафене беше тясно свързано с историята на града почти от 100 години.

Алберт неочаквано рязко промени темата на разговора им, и ни в клин, ни в ръкав попита дали  Марта има ангажименти в събота вечер.  “Моля?”- каза Марта, смятайки, че неправилно е чула въпроса. Албер го повтори. Да,  не беше чула неправилно, момчето наистина я питаше дали е свободна събота вечер. Марта беше изненадана. Такъв въпрос й се задаваше за първи път. След много дълга пауза, запълнена за прикритие с поднасяне на чашката горещ шоколад до устните, Марта каза, че за сега няма никакви ангажименти.

-Ок, Марта. Събота имам рожден ден и  Ви поканя. Няма да има много хора, семейството и няколко близки приятели. Марк-Андре, ще дойде да Ви вземе от вас и Ви доведе.

Марк - Андре беше техен състудент и приятел на Албер от детските години. Бяха израстнали в една махала.

  Марта го гледаше недоумяваща. Тази покана я завари абсолютно неподготвена. До сега бяха пили кафе заедно, бяха разговаряли на теми от общ интерес и толкова. Нищо лично. И изведнъж покана за рожден ден, един много личен празник.

        - Благодаря Ви Албер, много мило от Ваша страна, но честно казано малко ми е неудобно. Това е Ваш семеен празник и едва ли моето място е там. Не се обиждайте, аз съм Ви много благодарна за поканата.- с притеснение каза Марта, но виждайки разочарованието изписано на лицето му, побърза да добави. Благодаря Албер, ще дойда.

Лицето на младежа отново придоби своето усмихнато изражение, толкова характерно за него.

- Подробностите  с Марк-Андре ще уточним в петък. Ок?

Въпреки, че  познанството им датираше от почти четири месеца, и  се срещаха на чашка кафе доста често, винаги разговаряха на “Вие”.  Този стил беше наложен от Албер, и въпреки боязливите опити на Марта да минат на “ти”, той беше продължил с обръщението което се използваше в семейството му. Единствено със сестра си говореше на “ти”, тъй като,  тя  беше четири години по-малка от него.

Разделиха се на входа на метростанцията.

   

       

» следваща част...

© Крикор Асланян Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??