СОФИЙСКИ  РОМАН

                                                                Глава  петнадесета

          Студената война беше изострила чувството за бдителност. И това  сякаш беше най- важната мисия на българските дипломати  в западните страни. Капиталистите до един бяха агенти на ЦРУ, на Интелиджън сървис, на френските, испанските, белгийските, италианските  и други тайни служби. А те самите, както и съветските им другари, бяха от бялото Братство на  Учителя Дънов и проповядваха  мир и любов.  Врагът дебнеше на улицата, в магазина, зад ъгъла на къщата. И всеки  случаен минувач, който спираше някого от посолството или търговското представителство на улицата беше чужд агент, може би преоблечен като старец самият Джеймс Бонд.

Бдителност, бдителност и пак бдителност, прповядваше и др. Кирил Абаджиев, първи секретар към Посолството на НРБ в Кралство Белгия.  Навярно “тази бдителност” го беше довела в банята на 19 годишната му доведена дъщеря!?!. Ами  ако Марта беше скрила някой “джеймс бондовец” в собствената си баня, той трябваше да я “държи под око”. Тя произхождаше от заможно семейство на интелектуалци, нямаше работническо- пролетарски произход и не можеше да й се има доверие.

По принцип, от първия ден той беше против идването й в Белгия, при майка й, и обвиняваше Виола, че се е подала на увещанията на бившия си мъж, “мъжо ти”, както подигравателно наричаше професора бившия селски даскал, произведен за дипломат по бързата процедура.

Темата за бдителноста, беше “лайт мотива” във всичките им разговори  около масата на обяд или на вечеря. Такива бяха директивите на другарите от ЦК. Хората бяха опитни, стари комунисти, партизани, политзатворници, ятаци, въобще все “наши хора”. А другаря Абаджиев беше изпълнителен и верен на Партията, макар и съвсем “млад” комунист.

Когато Марта сподели с Виола, за поканата да отиде на рожден ден у състудента си, майка й изтръпна. Какво щяха да кажат на Кирчо, той никога нямаше да се съгласи Марта да ходи на рожден ден у капиталисти. Вероятно ще се опитат да я завербуват, щеше да каже “бдителния” пастрок на момичето.

- Я, по-добре да не усложняваме ситуацията. Недей да ходиш. Ще измислим нещо като  оправдание. Да  не дразним излишно Кирчо,- с умолителен тон каза Виола.

- Ще отида, обещах и нищо не може да ме накара да се откажа от обещанието си,- с неочаквано  остър тон отговори Марта, за най-голямо очудване на майка й, която не беше очаквала такава реакция от, по начало  кротката си дъщеря. Ако трябва,  аз  самата ще говоря с него, - с категоричен тон добави младото момиче, което беше знак, че разговорът по тази тема е приключил.

В четвъртак,  по време на вечерята, съгласно уговорката с Марта, Виола  много деликатно поиска от Кирчо, мнението му за подарък,  който Марта да поднесе на състудента си.

Другарят Абаджиев подскочи като ужилен.

- Какъв рожден ден, чий рожден ден, какви са тези глупости. Та ти никого не познаваш тук, вчера дойде.

Виола очакваше такава реакция, не беше изненадана. Марта мълчеше. Стана от масата и се прибра в стаята си без да каже дума и без да вечеря.

След малко на вратата се почука, беше Виола.

- Марта, не бива така дъще. Трябва да го помолиш, да му обясниш. Все пак той не е случаен човек тук в Посолството и трябва да бъде предпазлив. Ти добре ли познаваш, този твой Албер? Знаеш ли кои са родителите му, какво отношение имат към нашата страна, към социалистическите страни и Съветския Съюз? - занарежда Виола,  с мек но наставнически тон.

- Аз не отивам на рожден ден на родителите му. Не ги познавам и може би никога няма да ги видя. Рожденият ден е на мой състудент и единствения с когото съм разговаряла до сега. За три месеца и половина той е единствения ми познат. В клетка ли ще живея тук?- искрено ядосана, но с тих, но твърд глас се противопостави Марта.

Виола започна да й обяснява сложноста на ситуацията, отговорностите и опасностите в мисията, стараеше се да избегне изострянето на конфликта, но Марта беше непреклонна и в края на краищата, тя каза, че лично ще говори с Кирил на саме.

- Да, добре ще е да му се извиниш за реакцията и нещата да се изгладят. В края на краищата, заради един рожден ден, не бива да се нарушава мира в семейството, нали така? И виждайки мълчанието на Марта й пожела лека нощ и тръгна към тяхната спалня да успокоява съпруга си и да го увещава да бъде по- мек с  младото момиче.

“Интимният” разговор с  пастрока й беше много кратък и беше монолог. Марта издебна когато майка й беше заета в кухнята, а Кирил преглеждаше вестниците седнал в креслото си.

- Ако ми попречиш да отида на този рожден ден, жена ти веднага ще узнае за посещението ти в моята баня докато си взимам душ и как избяга през градината.- тихичко, но твърдо каза Марта и без да чака отговор, се обърна и влезе в стаята си.

  Денят беше почти мразовит. Навалялият, през последните три дни сняг, беше превърнал Брюксел в  “дворец на Снежната кралица”.  Дебелата снежна покривка беше скрила от погледите голяма част от града.  Над тази снежна лавина стърчаха само островърхите кули на двореца, някои нови многоетажни сгради с офиси и  голите  върхове на тополите в парковете. Движението по булевардите беше силно затруднено, въпреки огромните  денонощни усилия на общинските машини да разчистат главните пътни артерии на града.

  По малките улици на града, автомобилите  бяха затрупани с  такива огромни камари пухкав сняг, че  едва ли скоро  щяха  да  мръднат от местати си.

В тази съботна вечер,  тъмнината  на ноща и   блестящата снежна пелена  бяха превърнали белгийската столица в град-фантом.  На небето звездите изглеждаха като кристали  “Сваровски” на  нощносиньо кадифе.

В голeмия салон, светлината на  кристалните полюлеи се смесваше с отблясъците на огъня горящ в изящно декорираната  мраморна камина. Огромните горящи  цепеници, бяха наситили въздуха с аромата на дъбова гора след пороен есенен дъжд.

Докато Анабел свиреше адажиото на Албиони на огромният роял в дъното на салона, а Марк- Андре, Албер и баща му тихо разговаряха седнали около малката махагонова масичка с чашки 20-годишно уиски в ръка, край камината разположили се удобно в две старинни кресла,  с чашка ароматен зелен чай в ръце, Анна разговаряше с младата приятелка на сина си. Марта  беше подложена на много деликатен, на вид дискретен, но в същноста си много добре обмислен, тактичен  и подробен разпит. Анна се интерсуваше от живота в България, от семейството й, от учението на младата българка в София. Когато Марта разказваше за баща си и неговия род, Анна започва да задава въпроси относно причината тя да следва в Белгия. Марта усети опасноста и каза, че знаейки за високия престиж на Кралската Академия за изящни изкуства в Брюксел и имайки възможност да живее при майка си и да учи в това престижно учебно заведение, се е възползвала  от тази прекрасна възможност. Естествено Анна не попита защо майката на Марта е в Белгия, а баща й е останал в София. Анна беше достатъчно деликатна и водеше разговора съвсем непринудено, сякаш водеше чисто светски разговор. Но Марта усети, че майката на Албер  беше много по-силно заинтересувана от семейството на българката, отколкото от самата нея.

Вечерята беше поднесена точно в 7 часа, в  обширна трапезария,  която беше дискретно отделена   от  огромния салон, чрез  много широка врата хармоника.  Около овалната маса бяха наредени красиво тапицирани, стилни столове с декоративна тапицерия и на гърба, върху коята беше извезан някакъв герб. Безупречно изгладената покривката на масата  беше с цвята на зряла вишна, а индивидуалните салфетки бяха в пастелен цвят “пепел от рози”. Сервиза за хранене беше  от много фин бял костен порцелан с дискретен златен кант по ръба. До тях лежаха старателно лъснати сребърни прибори, които вероятно датираха от средата на деветнадесети век. Петте чаши, наредени пред чиниите бяха от най-доброкачествен чешки кристал. В средата на масата лежеше  ниска,  бледорозова ваза, подобна на купа,  в формата на продълговато листо със заострени краища,  и в нея  красива аранжировка от живи цветя.

  В трапезарията ги посрещнаха възрастен “метър д’отел” в ливрея и сервитьорка, която с роклята си черен шоколад, малката кокетна  колосана престилчица и касинката си, приличаше на съветска гимназистка, макар да не беше никак млада. Издаваха я силно прошарените коси на безупречната й прическа.

Н двете челни места седнаха родителите на Албер, от дясно на г-н Пол Щампаньол седяха Албер и Марк- Андре, от от ляво Анабел и Марта.

Явно домакинята беше избрала подходящи за времето меню, защото първото блюдо беше горещо консоме от младо теле, с хрупкави крутони с пармезан, ухаещи на естрагон. В консомето плуваше сурово яйце, чийто белтък беше побелял от горещината на бульона.

Като основно ядене бе поднесено едно фантастично “Оссо букко”, чието месо се топеше в устата едва допряло се до езика. Аромата на печения лук, и другите зеленчуци, задушени в соса на месото и костния мозък, бяха празник за небцето и на най-капризния гастроном. Вечерята беше леко полята с марково “Кианти”- Резерв 1952 год. За десерт потомката на белгийските барони, беше избрала шоколадов мус с ванилов сладолед и сладко от диви ягоди. Избор на вид много банален, но съчетанието беше твърде нестандартно и говореше за изключително изтънчения вкус на домакинята.

Часът беше 8,45. В апартамента нямаше никой. Явно Виола и Кирил бяха излезли. Марта се преоблече взе чаша газирана вода от хладилника и седна  пред телевизора. Гледаше някакво шоу, което не можеше да задържи вниманието й. Този рожден ден я беше силно озадачил. Присъстваше само семейството, един приятел от детските години и тя. Къде беше нейното място в тази странна конфигурация? Струваше й се, че присъствието на Марк-Андре беше за да я заведе и върне. Албер беше казал, че ще бъдат в семен кръг, но там не бяха нито братовчеди, нито пък лели, чичовци и въобще рода там не присъстваше. И всички тези въпроси на Анна, за семйството й, за живота в България, колкото и наивни да изглеждаха всички тези въпроси, те не бяха невинни. А дали Кирил не беше прав? Ами ако наистина целта е вербуване? Бащата беше главен прокурор, той беше пряко свързан с власта. Тази мисъл за секунда премина през главата й, но беше моментално изхвърлена. Това беше изключено. С Албер бяха излизали на кафе много пъти, никога не беше задал въпроси за семейството й, не се интересуваше от живота в България. Всичките им разговори имаха една и съща тема-изкуството.

Когато си взе довиждане с домакините и си тръгваха с Марк-Андре, Анна я беше поканила пак да ги посети. В този момент Марта не  беше  се замислила над тази покана, смятайки я за обикновена любезност. Но сега, разсъждавайки спокойно и се струваше странна тази покана. Каква беше крайната цел?

Влизането на Виола и Кирил прекъсна мислите й. Нямаше никакво желание да им разказва за рождения ден. Беше сигурна, че ще бъде разпитвана и за най-малките подробности, Виола от чисто женско любопитство, а той воден от маниакалната  си мнителност за вербовка. Марта стана каза, че е изморена, пожела им лека нощ и влезе в стаята си.

Дълго не можа да заспи. Беше силно впечатлена от атмосферата на дома  на Албер и от този рожден ден, толкова необичаен. Какво се криеше зад всичко това?

- За това ще мисля утре,- си каза Марта. И утре е ден!