Въздухът, който нахлуваше през отворения прозорец на колата, носеше аромата на лавандула. Аромата на Прованс. От двете страни на пътя се редуваха жълтото море на кантариона и люляковия океан на лавандулата. Високите тополи, от двете страни на пътя, стояха като наполеонови гвардейци на пост. Сен Реми, родното градче на Настрадамус ги очакваше за да им предложи своя многовековен уют в сянката на чинарите, да инапълни гърдите им с аромата на плодовете и зеленчуците покрили всички сергии на градския пазар.
По тесните улички, хиляди туристи, с камери в ръце, не спираха да снимат магазини с витрини, блестящи от злато и скъпоценни камъни. Пред красивата сергия за риба и морски дарове, териер воден от млада дама се стоеше на задните си крака, за да достигне някоя рибка или октопод, легнал върху дебел слой лед, под усмихнатия поглед на продавачката и младата дама. Група туристи с интерес следяха опита на кученцето да достигне до нещо за хапване.
На ъгъла на стара тесна уличка, старинен фонтан, от пожълтял от вековете мрамор, пръскаше водни перли разхлаждащи въздуха в този летен ден. Над фонтана, мраморна плоча плоча разказваше неговата история започнала през далечната 1814 година, и бюста на Нострадамус изработен от скулптора Лиотар де Ламбеск през 1859 година, добавен като украса над фонтана. На миниатурното площадче около този фонтан седяха трима музиканти, които озвучаваха картината, на която се любуваха няколко старци седнали в кафенето от другата страна на улицата, сърбащи горещата напитка и може би “бистрещи политика”, или споделяйки спомени за отдавна отминали свои преживявания.
Лабиринът от тесни улички, прорязани по средата с дълбок няколко сантиметър улей-канализация, водеше към градския пазар, където селяни от околноста предлагаха продукти от своите ферми. Освен стотиците видове сирена и десетки апетитни колбаси, продавачите предлагаха голямо разнообразие от плодове и зеленчуци, сред които особен интерес предизвикваха “плисирани” домати в множество цветове- червени, розови, зелени, жълти и даже кафяви. Техният аромат се носеше във въздуха за да се смеси с аромата на лавандулата продавана в малки марлени торбички и предлагана от много търговки. Наред с храните, на други сергии бяха закачени фанелки, шорти и блузки. Имаше и изделия за дома, изработени от дърво.
На излизане от града, Роже спря колата пред една голяма желязна порта. На страничната колона на тази врата имаше табела с надпис: “Сен Реми- Сен Пол де Мозол”. Тръгнаха по широката алея водеща към стара масивна сграда с характерната, за католическите манастири от 18 и 19 векове, архитектура. Вътрешнен двор с колонади и арки, под които са се разхождали монасите при дъжд, сняг или лятна жега. Фонтан, алеи с цветя и няколко дървета, придават особен романтичен чар на тези обители. В този бивш монастир, превърнат в психиатрична клиника се е лекувал един рижав холандец, беден като църковна мишка художник, на име Винсент Ван Гог.
Трудно е да се опише вълнението на Лина, която за пръв път стъпваше на това място. Качваше се по широката стълба, по която беше стъпвал някога и великият художник, отивайки в градината за да нарисува своите “Ириси”, влязоха в неговата килия, където беше старата пътническа чанта-единственото му имущество. До стената беше леглото му, над което висеше автипортретът с превързано ухо(отрезано при силна психическа криза) и рисунка на болничната му стая. Продънено люлеещо се кресло стоеше до прозореца, обезопасен с метални решетки, като затворническа килия. Металните корита в които са го къпали с ледено студена вода, ръждясали от времето, също бяха показани в специалната лечебна зала. Портрети на лекари, медсестри и санитари, лекували гениалния творец украсяваха коридорите на бившия манастир, а на приземния етаж имаше магазин за продажба на репродукции от картините на Ван Гог, както и сувенири с неговия лик или негови картини. Лина и Роже вървяха умълчани от вълнение и неусетно се бяха хванали ръка за ръка.
Спряха в Арл, за да разгледат античната арена, разходиха се из центъра на града и попаднаха на “жълтото кафене” където Ван Гог е пиел любимия си абсент. Големия художник е увековечил това кафене на едно от своите платна. Тук, Лина и Роже пиха кафе седнали на метални столове около една малка кръгла метална масичка. Необикновеното вълнение беше отнело способноста им да говорят. Тръгнаха мълчаливи. Едва когато наближиха Ница се отпуснаха и можаха да споделят впечатленията си от тази необикновена разходка.
Ница, една от перлите на Средиземно море, на Лазурния бряг, на световния туризъм. Градът сменя принадлежноста си цели три пъти. И едва в 1860 година окончателно е присъединена към Франция, за да стане втория по големина град на френската Ривиера, след Марсилия. Преди това е част от Лигурия, Генуазката република и Италия. Градът има капацитет да приема над 5 милиона туристи годишно. Много музеи, опера, театър, но най-вече плажовете и крайбрежният булевард, наречен “Разходката на англичаните” привличат туристи и почиващи от цял свят. Интересно защо този красив крайбрежен булевард носи такова странно име, след като Ница никога не е била английска.
Защото английски летовници, избягали от студената и мъглива зима на британския остров, са започнали да облагородяват крайбрежната улица, покрита с пръст и камъни. Днес този, дълъг няколко километра, крайбрежен булевард е символът на Ница. Тук са прочутите сини кресла, зациментирани на земята и заварени една за друга, на които може да седнете с лице към лазурното море, и да го съзерцавате под галещите слънчеви лъчи.
Хотел “Локарно” беше тризвезден и на три етажа, и само на три минути от крайбрежния булевард. Изборът на Роже беше прекрасен и високо оценен от приятелката му. Сутринта аромата на превъзходно кафе ги ориентиара към залата за закуска, където ги чакаха солени и сладки тестени вкусотии, натурални сокове, кафе и голям избор от чайове. Плата със сирена, купи със сладка и мармелади, допълваха богатата закуска, която хотел “Локарно” предлагаше на гостите си. Всичко блестеше от чистота и порядък, за което се грижеха две кокетно облечени в кафяви рокли и бели, накъдрени престилки, дами на средна възраст. На главите си носеха бели колосани касинки, а лицата им бяха озарени от приятни, доброжелателни усмивки. Работеха тихо и много професионално, стараейки се да бъдат почти незабележими.
След една обилна и разнообразна закуска, придружена от силно ароматично бразилско кафе, Лина и Роже, въоръжени с фотоапарати тръгнаха из непознатия град. Естествено посоката беше към “разходката на англичаните”, която беше само на три крачки от хотела.
Морската шир ги сграбчи на мига, в който стъпиха на крайбрежния булевард. Панорамата беше необикновено красива, съчетанието на синьо като мастило море, нежния светъл бежов цвят на пясъка, съчетан с красивите сини кресла на брега, висок около 4-5 метра над нивото на морето, грабваха окото и не му даваха възможност да откъсне поглед от това вълшебство на Природата съчетано с труда на Човека, които бяха превърнали мястото в един райски кът, за да види от другата страна на булеварда изящната архитектура на хотел “Негреско” и на другите стилни сгради, площадчета и градини по цялата дължина на булеварда.
Месец август беше “пикът” на туризма. Летовници от далечна Япония и Австралия, се разхождаха от ранни зори по крайбрежния булевард, европейци на велосипеди бързаха неизвестно накъде по алеята предназначена за тях. Млади двойки с детски колички търсеха сянка под огромните палми от двете страни на алеята за пешоходци. Възрастни мъже и жени почиваха седнали на креслата, и впили поглед в морето търсеха на хоризонта, корабът на своите младежки мечти. А други бяха извели домашните си любимци на традиционна сутришна разходка.
С карта на града в ръка, стигнаха до центъра, който не беше далече. Разходиха се по търговската улица, ядоха сладолед в една голяма сладкарница и се насочиха към музея на Марк Шагал. Лина знаеше за него от баща си , който беше голям почитател на този странен художник, който предизвикваше, много спорове с картините си, но чиито великолепни витражи не подлежаха на коментари. Музеят, който беше проектиран и създаден от самия художник приживе с помоща на френското правителство, представляваше един красив парк, в сърцето на който, беше изградена модерната сграда на музея. Залите и експонатите следваха различните периоди от творчеството на Шагал. На сцената на конферентния салон беше изложен роял изрисуван от големия художник. В тази зала, на същата тази сцена беше звучало и виолончелото на Маестро Мстислав Разтропович, близък приятел на големия творец.
След една прекрасна вечеря в градината на хотел “Негреско”, състояща се от плато с морски дарове полети с разкошно, силно изстудено бяло вина от Алзас, младата двойка се разходи по нощния крайбрежен булевард. Любуваха се на лунната пътека седнали на сините кресла, разговаряха за своето пътуване и за бъдещите планове на Лина. Тема, която явно интерсуваше младият мъж. Лина му разказа за своето учение в България, за желанието да види нови светове, което я беше довело в Мароко. За първите впечатления от тази красива и екзотична страна. Роже слушаше с интерес, задаваше въпроси, но почти не говореше за себе си. Явно обичаше повече да слуша. Не беше много словоохотлив. Държеше се дружелюбно, и цялата му същност излъчваше прекрасно възпитание, доброта и топло приятелско чувство. От една страна, Лина беше във възторг от неговото кавалерско държане, но от друга, малко изненадана от липсата на желание за повече близост.
През следващите три дни, разгледаха града, направиха кратки пътешествия до Кан, Монте Карло, Сан Тропе и Сен Рафаел и поеха пътя към Париж.
Тук трябваше да се разделят и Лина да се завърне в Брюксел. Предстоеше и подготовка за отпътуване за Рабат. Учебната година наближаваше и тя трябваше да бъде готова да посрещне новите си ученички.
Роже предложи да я изпрати до Брюксел. Разстоянието беше около 300 км., т.е около 4 часа път и щеше да има възможност да разгледа града с един прекрасен гид и да се запознае със семейството й.
Естествено Лина нямаше нищо против. Решиха и след още два дни по улиците на Париж тръгнаха за Брюксел. Не далеч от дома на семейство Шампаньол, имаше малък, но изискан хотел, където Роже нае стая за две нощи. Така щяха да имат възможноста да прекарат заедно уикенда и в понеделник Роже можеше вече да се върне в Париж. След като остави багажа в хотела, Роже откара младата си приятелка у дома й. Уговориха се, привечер, тя да дойде да го вземе от хотела за да се разходят из града.
Разходката им започна от Гплемия Площад. Роже беше силно впечатлен от грандиозните сгради датиращи от 18-ти век. От изключително интересната архитектура на “Домът на Краля”, както и тази на “Музея на бирата”. Сградите на големите корпорации, които красноречиво говореха за мощта на тези белгийски и международни компании, концентрирани на един исторически площад.
На пресечката на улиците Етюв и Шен, се смяха дълго на скулптурата украсяваща фонтана “Манекен пис”, т.е “пикаещото момче”. И тръгнаха по тесните улици на Стария град. Малките уютни кафенета, сладкарници и ресторанти, гъмжеха от посетители в тази топла лятна вечер. Млади, стари, местни и туристи, бяха превзели всички заведения на живописния квартал. Беше почти героизъм да се намерят два свободни стола край някоя маса. След двучасова обиколка из интересните места на белгийската столица, нашите младежи успяха да се вредят за масичка в малко семейно ресторантче, тип френско “бистро”. Ресторантчето предлагаше специалитети от фламандската кухня. По съвет на Лина, която познаваше фламандските специалитети, си поръчаха “карбонат”- ястие с говеждо месо, варено в зеленчуков сос в продължение на много , много часове на много слаб огън. Огромното количество карамелизиран лук, даваше особен сладникав вкус и тъмно кафяв, шоколаден цвят на соса. А месото, макар и говеждо, пропито с ароматния сос, направо се топеше в устата. Гарнитурата от прясна зелена салата, освежаваше ястието. Вместо хляб им бяха сервирали прочутите пържени картофи по белгийски, на които даже французите признаваха превъзходството над френските “фрит”. За десерт си взеха по едно “шокола лиежуа” т.е шоколад по лиежски, състоящ се от шоколадова напитка и шоколадов сладолед, богато гарниран с разбит каймак. Този десерт наистина беше “празник” за небцето на всеки познавач.
На раздяла, пред дома на Лина, Роже пожела по възможност да се запознае с родителите й. Лина се усмихна зарадвана от вниманието, което оказваше младият й приятел към тях, и обеща да му съдейства.
Когато на следващия ден се срещнаха за да посетят няколко музея, Лина му съобщи, че желанието му ще бъде удоволетворено. Родителите й го канеха на вечеря у тях в осем часа.
Роже беше силно впечатлен от Музея на бирата, тук научи и историята на Гамбринус- царят пивовар. Легенда, която беше свързана с откритието на това толкова обичано, от някои мъже, питие.
Точно в 8 часа, Роже натоварен с два огромни букета звънеше на вратата на семейство Марта и Албер Шампаньол. Отвори му Лина и го поведе към салона където, за най-голяма негова изненада, осен родителите й, бяха и родителите на Албер. В първия момент младият мъж се смути, носеше само два букета, а дамите се оказаха три. Тихичко се извини на Лина, която стоеше съвсем близо до него и поднесе букетите на Анна и Марта, като целуна ръка и на двете. Отиде при дядото, представи се, а след това подаде приятелски ръка на Албер.
Вечерята сервирана в трапезарията към салона, беше много лека и вкусна. Полята с бяло рейнско вино, а за десерт поднесоха карамелизирани круши със сос фламбиран с “Гран Марние”, ликьор от троен дестилат на портокали.
След вечеря всички се прехвърлиха в салона за приятен дружески разговор. Няколко минути по-късно, Роже стана отиде при Албер
- Господин Шампаньол, аз съм израснал в старо френски семейство с традиции. Моят дядо, както и баща ми бяха офицери във френската армия, служещи в Мароко. Аз съм роден там, в Рабат, където срещнах дъщеря Ви.
Албер погледна неразбиращо към Марта, която беше изтръпнала и лицето й беше станло бяло, предчувствайки следващите събития.
- Господин Албер, - продължи монолога си Роже, не съм искал съгласието на дъщеря Ви, това е изненада и за нея, искам да Ви помоля за ръката на Лина. Може би първо трябваше да искам нейното съгласие, но както Ви казах, аз съм роден и израснал в семейтво със стари традиции и ги следвам, макар сега времената са други и тези неща се уреждат между младите.
- Но тя е съвсем млада още, -побърза да се намеси Марта.
Албер, без да обърне внимание на забележката на съпругата си, се обърна към Лина, за да види нейната реакция и след това каза:
- Роже, по всичко личи, че Вие сте достоен младеж, способен да направи щастлива една млада жена, но мисля, че най-напред трябва да попитаме Лина, какво тя мисли за Вашето неочаквано предложение. И обръщайки се към дъщеря си каза:
- Дъще, доколкото разбирам предложението на този млад човек е неочаквана изненада и за теб. За да дам моя отговор на Роже, трябва да знам и твоето мнение. Ти би ли приела да се омъжиш за него?
Докато Марта явно демонстрираше несъгласието си, Анна и Пол, имаха радостно, щастливо изражение на лицата си. Анна гледаше внучката си с голяма любов и с цялото си същество, сякаш искаше да повлияе за положителното решение на внучката. Усмивката на Главният прокурор, също подсказваше за неговото одобрение. Явно за кратките часове прекарани с младия французин, го бяха настроили положително към него.
Но и двамата мълчаха и очакваха мнението на любимата си внучка.
Лина беше стъписана, всичко беше очаквала но не и такова предложение. Повече от седмица бяха пътували заедно, бяха живяли под един покрив и в Париж, и в Ница, и нито за миг Роже не беше показал с поведението си, че има такива сериозни намерения. И изведнъж предложение за брак. Реакцията на майка й, също я озадачи, явно Марта беше против, но защо?
- Татко, аз наистина съм крайно изненадана. Десет дни, ние пътувахме заедно, и Роже с нищо не показа желанието си за близост. Беше изключителен кавалер и прекрасен, искрен, и внимателен приятел. Беше едно изключително приятно, интересно пътешествие из Франция, която както знаеш, не познавах. Запознахме се в клуба в Рабат, станахме партньори по бридж и приятели. Излизали сме на разходка сами и с приятели. Познавам сестра му. Ивет беше моята учителка в бридж клуба. Доколкото знам родителите им са покойници. Татко, ако ти дадеш благословията си, аз бих дала съгласието си, да стана съпруга на Роже.
Реакциите на Марта, действаха като катализатор при взимане на решението. Защо майка й винаги заставаше на пътя й. Това я амбицираше да върви против волята й.
- Може би, е добре да се опознаят по-добре, да не избързват с решението си.- отново се намеси Марта, този път по-тактично, по-меко и не толкова категорично. Но никой не й обърна внимание.
Анна правеше знак на съпруга си да се намеси. Пол не беше сигурен, че неговата намеса би била уместна, но той беше Главен прокурор там, в съда, в къщи прокурор беше Анна.
- Албер, сине, щом като Лина, която единствено познава този млад мъж, дава съгласието си, ако ти благословиш техния съюз, то аз се нареждам до внучката си. Мисля, че това е и желанието и на майка ти. Нали Анна?, - се обърна дядото към съпругата си.
- Да, аз бих благословила избора на Лина. Тя е разумно момиче и съм сигурна, че е премислила трезво решението си. Макар да ни се струва малко прибързано. Понякога обстоятелствата ни карат да не се бавим. И обръщайки се към Марта добави.
- Марта, нали си спомняте, дъще, как в онази Коледна вечер, Албер Ви изненада, както силно изненада и нас с предложението си да иска ръката Ви. И подчерта думите си с една многозначителна усмивка. Бабата знаеше нещо, което другите не подозираха.
Това напълно обезоръжи Марта. И Албер даде благословията си и го прегърна. Роже се приближи до Лина, извади от джоба една малка тъмно синя кутийка, отвътре облицована със светло синьо кадифе, в която лежеше малък пръстен с диамант заобиколен от миниатюрни сапфири. Взе пръстена и го сложе на ръката на невярващата на очите си Лина. Целуна ръката й, обърна се за да отиде да целуне ръката на майка й. Но Марта беше изчезнала. Без да губи самообладание и без да изрази изненадата си, Роже тръгна към Анна, коленичи пред седналата в креслото баронеса, взе ръката й и я поднесе към устните си.
- Бъдете щастливи, Роже, Вие заслужавате уважение и обич. Уверена съм, че ще съумеете да направите внучката ми щастлива. Да сте живи и здрави и се радвате на деца и внуци.- тихо шепнеше, през сълзи, старата баронеса.
Роже стана и отиде при Пол, благодари му, навеждайки се за да му целуне ръка, но Пол Шампаньол го прегърна бащински, потупа го по рамото, и с щастлива усмивка му благодари за уважението което изразяваше към тях старите.
Решиха да направят свадбата между Коледа и Нова година в Рабат, където имаше голяма католическа катедрала.
На следващият ден, Роже взе самолета за Рабат изпратен от Лина, която след десетина дни също се прибираше в Мароко.
Днес в школата за чужди езици към Министерство на външната търговия беше празник. Поредният випуск беше завършил успешно 18-месечния курс на обучение и по този случай Министерството беше организирало малко тържество. Сред курсистите беше и Еди, който беше се възползвал от познанството си по съседство, с една от преподавателките по английски език в школата, за да се запише и изкара курса. Министерството беше точно срещу Градската художествена галерия и Маринова идваше често да гледа експозициите и така се беше запознала с директора на галерията. Еди много уважаваше тази влюбена в изобразителното изкуство жена и винаги когато беше в галерията, при нейните посещения, обръщаше особено внимание към възрастната жена и й служеше за гид. Именно чрез Маринова беше попаднал в школата на МВТ и завършил курса по английски език. Участието му в различни международни изложби и биеналета, често пъти изискваше знаенето поне на един чужд език. Макар езиците да не му се отдаваха много, но с повече старание и труд, Еди беше доста напреднал в английския, След курсовете в Алианса и школата, той беше усъвършенствал английския си, особено говоримия. Практически той беше най-важен за неговите цели, а имено за общуване с чужди колеги, посетители на изложби и търговци на картини.
Нощите му бяха неспокойни много често. Сънуваше Невена. Нейните ласки му липсваха. Събуждаше се посред нощ и имаше желание да пали колата и полети към Пазарджик. Сутринта това желание се изпаряваше и започваше да мисли по-трезво. Стараеше се да задушава вика на плътта, но не винаги беше лесно. Прекрасното тяло на Вени смущаваша много често съня му. Нейната жажда за любовни ласки, готовноста й да удоволетвори всичките му желания, да го обгърне с нежност и страст, го подлудяваха само при мисълта за удоволствието което изпитваше по време на безсънните нощи прекарани с нея. И после чуваше онзи мъжки глас, питащ кой ги буди рано, рано и цялото му желание да я види изчезваше. Но не завинаги. Две чувства се бореха в него, две чувства които бяха преплели ръце в битка, извиваха се взаимно , причиняваха болка, но често плътта побеждаваше и мъжът беше готов да прости. Докато Човекът беше неумолим, не можеше да забрави унижението, обидата, разочарованието, и те охлаждаха страстите, превръщаха ги в ледени висулки , които падайки се забиваха направо в сърцето. Сънят му често беше нарушаван при спомена за сластно извиващото се тяло, за твъррдоста на гърдите й, за необузданата й фантазия при плътската наслада. Колко пъти беше скачал посред нощ готов да се отзове на повика на плътта, и много пъти беше стигал до околовръстно шосе и потеглял обратно. Вени го беше омагьосала. Въпреки силната си воля и несломимата гордост на мъж, на Еди
му беше изключително трудно да контролира тази вътрешна борба между гордост и желание, между разум и страст. Беше му много трудно. Намираше успокоение само в работата, в рисуването, което беше станало единственото лекарство за потушаване на плътския пожар, който бушуваше в него. Участваше във всички изложби, национални и международни, влагаше всичките си сили, емоции и време в тях, само и само за да бъде далеч от изкушението. И това даваше своите плодове. Картините на Еди Кадиев се търсеха от галерии, меценати и колекционери. Издателствата се конкурираха, да го привлекат като илюстратор на детските си издания. След френския “Галимар” и други френски, немски, белгийски и даже издателства отвъд океана, търсеха неговото сътрудничество. Бедното момче от бедняшкия квартал на София, който много често си лягаше гладен, сега имаше повече от това, което му беше нужно. Но нито славата, нито материалното благополучие бяха променили характера му. Тщеславието не намери място в него. Еди беше същото скромно момче, рисуващо с моливчетата си на улицата. Имаше всичко, освен едно- любов. Копнееше за нежност, преданост и Човек до себе си. Мечтаеше да срещне една друга Марта, или втора Лина, а понякога си мислеше, че просто не знае кого иска да има до себе си. Вече няколко пъти беше изпитал ударите на съдбата, беше срещнал любов и разочарование, там където смяташе, че е намерил щастието, вярност и нежност, се беше натъкнал на илюзии. До кога се питаше Еди? А кой можеше да му отговори? Никой! Ех, години, години! Тъй бързо вий летите!
© Крикор Асланян Todos los derechos reservados