Спомен за оставените.

  Когато се събудих, видях бележка на нощното шкафче. На нея пишеше: „Ако четеш това, значи съм заминала. Никога повече няма да ме видиш. За твоята безопасност е най-добре да не се опитваш да разбереш къде са ме изпратили. Чао!”

  Обърнах се... Да, тя не беше там. Но защо това се случва на мен? Вчера ние се радвахме на революцията, която бавно премахваше политическата напаст. А сега... А сега ми я отнеха. Тези ненормалници. Те ще направят всичко, за да спрат революцията ни. И понеже тя беше всичко, което имах, те я взеха. Трябваше да го очаквам като основател на нашето движение и направих всичко възможно, за да живея сигурно. Но изглежда е имало още неща, които е трябвало да направя.

  Станах и погледнах през прозореца. Благодаря ти, господи! Бунтовниците бяха добре. Напредвахме. И аз ще им помогна! Ще я намеря!

  Организирахме се. Щеше да има голяма битка. Бяхме близо до кметството. Сърцето на „Наблюдателите”. Ако го превземем, ще победим.

  След часове на битка ние успяхме да влезем. Много умряха, много ще умрат, но ние сме повече и имаме волята. Изведнъж: странна светлина. И се събудих тук. Видях я и тя ме видя. Каза ми: „Не трябваше да тръгваш да ме търсиш.” Това бяха последните ù думи, после я наръгаха с нож. Аз бях облечен с облеклото на ‘Наблюдаваните’ граждани. Революцията беше спряла и пазачите бяха повече.

  И сега седя тук и ви казвам истината, защото нямам избор. Защото вие, „Наблюдателите”, сте най-великата нация на света!