Герасим трудно можеше да се скрие от хората. Набиваше се на очи. Я с хубостта си, я с наперения си вид, я с черните и дълбоки като нощта очи, които обещаваха всичко. Каквото решиш да си потърсиш и поискаш. Беше завъртял ума на повечето жени в селото, без значение млади или стари, вдовици или моми. А и омъжените въздишаха по него. Затова и мразен беше, и обичан. Късмет му такъв. Лошото беше, че не се бе възгордял от впитите в него очи, които месата му ръфаха понякога. Късаха по малко и всеки ден. Ако се беше възгордял, щяха само да го мразят, ама така и да го обичат едновременно, не беше никак лесно. Полудяваше се от туй, ама само за гледащия и въздишащия. Някога и дядо му беше такъв, затова и го затриха в една тъмна нощ. Така и не се разбра кой, ама защо – всички знаеха. Затова сега и майката на Герасим не можеше да му се порадва с цялото си сърце. Все ù на половина беше щастието. Беше я страх да не предизвика дявола. Все вървеше по петите му, когато беше по-малък, но когато Герасим порасна и се опъна, тя само палеше кандилото над миндера и сядаше до прозореца, повдигайки полека пердето, за да вижда кога се прибира. Не можеше да заспи, докато не го чуеше да хлопне вратата на стаята си. Свидно ù бе и мило. Още помнеше колко трудно се доби с него. Герасим се появи малко преди да я напъдят, че дълго време беше бездетна. Сякаш само нейна беше вината, ама в ония диви времена – така!
И като бебе беше хубав. Бял, а тия очи – горящи въглени. Дупки дълбаеха там, накъдето погледнеше. Баща му само го гледаше притихнал и клатеше глава. А майка му, само тя си знаеше какво ù минаваше през акъла. С Богородичка ставаше, с Богородичка лягаше. И насън я сънуваше. Но съдба омилостивява ли се?! Не...
Колкото повече Герасим растеше и ставаше още по-хубав, толкова повече майка му се топеше от мисли. Когато стана на четиринадесет, яде здрав пердах от по-големия брат на една богаташка мома. Била обещана на друг, ама Герасим ли бе тоя, дето я зяпа дълго, с месеци? Не. Момето не сваляше очи от него и все го причакваше до портата. Така постепенно Герасим спря да обикаля из селото, а ходеше из горите. От дяда си беше наследил не само хубостта. Беше наследил и любовта му към музиката. Сам си правеше дядо му свирките от ясен, научи се и внукът му, без да му е показвал някой. Ген. Хубаво свиреше Герасим. Овцете сами вървяха след него като омагьосани. И те завалийките. Покорно го следваха и не се отделяха. От сутрин до вечер Герасим обикаляше баирите, пасеше кроткото стадо и изливаше душата си, свирейки. Колкото по-недостижим, толкова по- желан...
Напразно се мяташе в огън вдовицата Желка. Твърде рано загуби мъжа си във войната, а сега линееше по Герасим. Какво ли не измисляше да го привлече в дома си, ама... Или дърва да ù нацепи, или кобилата уж била окуцяла да я види, или някоя овца да ù заколи. Имотна беше, мъжът ù остави доста неща, ама те не стигаха на Герасим, не можеха да заменят очите на Димана. Само веднъж я беше виждал в горните махали, но сърцето му остана там, при нея. А и нейният топъл поглед му бе достатъчен. Беше повече от обещание. До гроб. Не го интересуваше, че я бяха обещали на друг, в друго село. Друг живот, с друга жена, Герасим не искаше. Не виждаше. Искаше си Димана. Друг път засвирваше със свирката си, чак когато вече излезеше на баирите, сега бързаше да засвири, още щом приближеше махалата на Димана. Любовта не искаше да се крие. Тя искаше да я видят всички. Тя не можеше да стои затворена вкъщи и плахо да се моли на икони. Тя жадуваше да е навън, пък каквото ще да става. Любовта ставаше изобретателна, когато се явяваха пречки на пътя ù. Тя излъчваше невидими за чуждите очи сигнали - тях ги различаваха само сърцата, решили да бъдат заедно, независимо от бурите по трънливия път на живота. Така и Герасим и Димана се разбраха скришом, само с поглед. Герасим засвирваше със свирката, Димана се засуетяваше вкъщи и търсеше поводи да застане на портата. Герасим свиреше по баирите, Димана намираше предлог да излезе от дома и да побегне към него. Герасим свиреше на връщане, Димана хукваше навън и тайно му бутваше в ръцете я китката си, я парче от хляба, който беше омесила през деня с много любов, мислейки само за него. Иди, че обяснявай на майка си защо не си гладен. То само разменените погледи с изгората му стигаха, за да се засити, а вече и любовта на Димана, пък и хлябът ù... петмез. Картини, картини цветни рисуваха мислите на Герасим по цели нощи, мяташе се замаян ту на едната страна, ту на другата, а майка му се молеше оттатък на Богородица. Чедото ù, чедото ù да спаси от лоши очи и пъклени замисли. Ама от примките на Любовта мож ли се спаси?! Къде ще бягаш, щом тя е решила да събира или дели? Коя е тази сила, която може да ù се противопостави или пък да застане на пътя ù непоклатима? Няма такава, само една едничка смъртта може да сложи край на всичко.
Животът спря за миг, когато майката на Герасим разбра за любовта му към Димана. Нейните картини, които мислите ù зарисуваха, бяха украсени само в черно, без да може да разбере, че цял живот ги беше викала с очакванията си и с тревожните си размисли. Сама ги беше поканила в дома си. Започна трескаво да мисли какво да стори, че да отърве чедото си от повтарящите се събития, тръгнали от дядо му, а и кой знае още от кого назад във времето. Изгуби съня си съвсем, стана като сянка в собствения си двор. Че нали онези хора, на които Димана беше обещана, щяха да дирят сметка на Герасим. Като нищо детето ù щеше да изчезне и никой нямаше да го открие. Малко ли криви сокаци имаше в селото, където можеха да го причакат в тъмното и да го погубят. Пред очите ù се разиграваха сцени, коя от коя по-кървава. Не, нямаше да го допусне. Тя майка ли е? Безсънните ù нощи родиха план, който на всяка цена трябваше да раздели младите, пък ако трябва цял живот после да тегли. То живот ли бе това?! Теглило все. Посвети ù мъжа си в плана. Старият се опъваше, казваше, че никой не може да си избяга от съдбата, ама пред уплашена Майка можеш ли да се опъваш и да отказваш? Ще мине и през теб, но ще стори това, което си е наумила, с или без твоята помощ. Беше замислила да пратят Герасим да продаде по-голямата част от стадото в далечно село. Там живееше леля му и с нейна помощ щяха да осъществят замисъла. На въпросите на Герасим защо точно там, беше му отговорено, че лелята била задлъжняла към някакъв търговец и за да не ù вземат нивите, трябвало да се разплати час по-скоро. Дори му бяха намерили две момчета, които щяха да му помагат по пътя, но трябва да тръгват незабавно, че въпросният търговецът давал зор. Там пък се бяха уговорили с търговеца да накара Герасим да му помогне да ги преведе до границата и всичко, само за да се проточи цялата работа, колкото се може повече. Абе, работа съшита с бели конци, ама отчаянието ражда безумни и понякога много глупави планове. Герасим закле майка си да отиде до Димана и да ù каже, че ще се върне скоро, ама жената вече си беше сложила грях на душата и без туй. Предаде ù, че Герасим отива да учи занаят в големия град и няма да се върне. Не можел да ù го каже сам, защото я бил лъгал до сега. Богородичке, прости!...
Като че ли на две я прерязаха с нож. Не знаеше да вярва или не на думите на герасимовата майка. Но до три дни, като не дойде оня, комуто вярваше за всичко и повехна като цвете, чиито корени биват изтръгнати насила от земята. Нейните корени, нейната опора Герасим я нямаше. Сега всичко ù бе все тая. И злото нали не идвало само, та и сватовете от другото село дойдоха. Димана ги гледаше с празен поглед. Празно ù беше, пусто. И нямо...
След два месеца Герасим бързаше, не летеше на крилете на решимостта към къщи. Липсваше му Димана и това го беше накарало да вземе някои решения. Повече нямаше да се крие. Не искаше да потулва любовта си по ъглите и по баирите. Искаше си Димана. Искаше всички да го знаят. Затова най-напред се запъти към тяхната къща. Пресрещана го майка ù и го заплю в лицето. И тя някога беше омъжена в този дом против волята си. И тя беше оставила любим и беше дошла тук нелюбеща. Сега и дъщеря ù теглеше същото робско теглило на несподелената любов. Герасим отказваше да повярва на чутото. Свлече се на земята тихо и онемя и той. В такива моменти главата е способна само пъклени дела да крои. По дяволите и живот! Живот без Димана... Без дори да се отбива у дома си, та там живееха двама чужди, които бяха попречили на щастието му, Герасим хукна през глава към новото село на довчерашната си изгора. Не мислеше, не разсъждаваше, беше обхванат от дива ярост и желание да наказва. Каквото и да са сторили, не можеше да посегне на родителите си. Затова посегналият на Димана щеше да плати заради всички. Щеше да го убие и да си прибере вреклата му се във вярност жена. Вярваше ли си...
Научи къде живееше сега Димана и високите дувари на новата ù къща не можеха да го удържат да не се покатери връз тях. Ама то така, кога е тръгнало надолу и не спира. Порази го гледката, която се разкри пред очите му. Гледката на копняната жена, но трудна от друг. Ситни капчици пот бяха обрамчили гладкото ù бяло чело. Тежките ù плитки бяха залепнали за гърба, докато се опитваше да пере на една страна, наведена над коритото. ”Как е могла?!”, пенеше се душата на Герасим и се давеше в гняв и нови кроежи за отмъщение. Ще видят те, всички ще видят! Хукна към нивите, където беше мъжът на Димана, скри се в близката горичка и зачака. Бавно течащото време само подклаждаше още повече омразата му и желанието му да накаже всички, без изключение. Но нямаше какво да стори на Димана, тя се беше наказала достатъчно. Смрачи се съвсем. Хората започнаха да се прибират от полето. Жертвата и тя. Герасим тръгна на известно разстояние и заопипва ножа в пояса си. Щеше да му пререже гърлото и да се свършва. С всички и всичко. Пък после, кучета го яли...
Осъдиха го на седемнадесет години затвор. За онова време си беше бая. Пуснаха го след четиринадесет. Майка му и баща му не го дочакаха. Отнесоха кроежите си в гроба. Кой щеше да му трепери на Герасим сега. Имаше ли нужда от това въобще...
Вдовицата Желка мълчаливо разтвори широко портите на дома си пред застаналия с наведена глава отпред Герасим. И тя, и той знаеше, че е тук от безизходица, но нищо. Поне нямаше да е сама. Животът бе подкаран в мълчание и измамно спокойствие, под чиято повърхност клокочеше неизвестното. Неочакваното. Герасим продължи да пасе овцете нависоко по баирите, току под самите облаци, сякаш никога не беше прекъсвал тази си работа. Най копнееше да е сам с мислите си и спомените си, с едно мило лице пред очите, което никога не беше изчезвало, колкото и да се опитваше да го прогони. Продължаваше да свири омайно със свирката си там, сред облаците, сам или поне така си мислеше. Всеки ден, откакто се беше върнал в селото, го следяха на всяка крачка едни топли очи.
- Ама, ти свириш като мен! – гледаха го втренчено две черни като въгленчета очи. - На, виж, и свирката ти е като моята. Сам съм се учил, а тебе кой?!
Никой. Ген...
© Пепи Оджакова Todos los derechos reservados