Герасим трудно можеше да се скрие от хората. Набиваше се на очи. Я с хубостта си, я с наперения си вид, я с черните и дълбоки като нощта очи, които обещаваха всичко. Каквото решиш да си потърсиш и поискаш. Беше завъртял ума на повечето жени в селото, без значение млади или стари, вдовици или моми. А и омъжените въздишаха по него. Затова и мразен беше, и обичан. Късмет му такъв. Лошото беше, че не се бе възгордял от впитите в него очи, които месата му ръфаха понякога. Късаха по малко и всеки ден. Ако се беше възгордял, щяха само да го мразят, ама така и да го обичат едновременно, не беше никак лесно. Полудяваше се от туй, ама само за гледащия и въздишащия. Някога и дядо му беше такъв, затова и го затриха в една тъмна нощ. Така и не се разбра кой, ама защо – всички знаеха. Затова сега и майката на Герасим не можеше да му се порадва с цялото си сърце. Все ù на половина беше щастието. Беше я страх да не предизвика дявола. Все вървеше по петите му, когато беше по-малък, но когато Герасим по ...