Излизам и затварям входната врата след себе си. Оглеждам се и нищо не виждам, сивота, примигам - студът щипе очите ми. Поемам въздух... той раздира дробовете ми... и ...потеглям. На къде отивам ли? Ще разбереш...
Дали се усмихвам? Не... нямам сили за това...Светът тепърва се събужда и всичко е толкова унило, малки хора се стичат около мен, забързани да не закъснеят за работа... сякаш времето е спряло. Духва вятър и косата ми се разлита във всички посоки, лицето ми се вледенява, а от очите ми потичат сълзи. Избърсвам ги с ръкава на якето си и продължавам напред. Разминавам се само с тъжни, замислени лица, силуети загубили безгрижието и веселието си, поробени от монотонното, изпълнено с проблеми ежедневие.
Най- сетне.. стигнах до спирката... Същите хора, същото място, същото настроение и все пак днес е различно. Ти никога не идваш тук по това време... Защо точно днес реши да го направиш? Защо трябва да те виждам?!? Ето те .. идваш.. Не , не ме поглеждай, подмини ме, сякаш не си ме видял. Бъди милостив. Не, не се усмихвай, моля те, недей - боли! Тих стон се отронва от гърлото ми, очите ми се пълнят със сълзи. Въздишам тежко - ти отново го направи- открадна измъчена усмивка от изстрадалите ми устни.. Не спирай до мен! Поне това не прави!
- Здравей!- отново усмивка, толкова си хубав, когато още сънен се усмихваш.
- Здрасти!- отговарям едва доловимо, не мога, не искам- защо трябва да стоя тук и да говоря с теб?!? Защото трябва да съм силна и да не ти показвам колко ме боли...
- Как си?- питаш. Сякаш те интересува! Няма ли да свалиш тази глупава усмивка от лицето си? Убива ме, ще се разплача. Потърквам очите си и поглеждам твоите. Преди, когато ме гледаше, в тях имаше един странен, очарователен, незабравим блясък в тях, който ме караше да се изчервявам. А сега... сега го няма и въпреки това потъвам в погледа ти, но не е същото, нещо липсва, не те усещам, няма те...
Питаш как съм- хм... уморена, но не от работа, а от празнотата, уплашена от самотата, ужасена от от това, че си толкова близо до мен, а всъщност толкова далеч... Поемам дъх и задържам за пореден път сълзите, ти не бива да ме видиш плачеща. Ще бъда силна, трябва да съм силна.
- Спи ми се... - чух как се изтръгна изведнъж от устните ми. Поглеждаш ме малко укорително, но няма да ме целунеш, както правеше преди.
- Хайде стига! Денят едва започва, светло е вече... Поглеждам те, след това земята, хоризонта и връщам погледа си върху теб. Ти нищо не разбираш, не би могъл, не би пожелал.
- Светло?! ДА, тук навън е светло, но вътре в мен е по-тъмно от нощ. Последната искрица светлина изгасна, когато тя си отиде...
Недоумяващ поглед. Обичах да ме гледаш така, толкова си привлекателен, когато не разбираш нещо.
- Тя? - най- сетне се престраши да попиташ.
Мой ред е да се усмихна, хубаво е да държиш нещата под свой контрол.
- ДА, тя! Твоята любов...
Отвръщаш поглед от мен, нараних ли те? Извинявай, не исках. Значи ли това, че те е грижа? Че още я има, макар и тлееща, пълзяща, безпомощна, умираща? Не мисля. Отдавна си решил...
Поглеждаш ме, опитваш да кажеш нещо. Отваряш уста, но... не намираш думи и отново я затваряш. Не мога, не издържам- толкова си хубав, изпитвам нужда да вкуся отново тези устни... Преди не ми даваха почивка, непрестанно търсеха топлината на моите. Дали ще мога да върна времето назад? Едва ли, но мога да уловя този миг.
Прокарвам нежно пръсти по брадичката ти, по бузата, врата , косата ти, леко се приближавам към теб и те целувам, но... ти си толкова безчувствен, не отговаряш на ласките ми, на тази последна изгаряща ме от страст до болка целувка... Защо ми позволяваш да го правя? Защо не ме спираш- харесва ти да ме измъчваш ли? Обхваща ме лудост, осъзнавам какво правя и се отдръпвам от теб. Автобусът идва. Не говори, спести ми думите, безсмислени са, знам, че не трябваше да го правя, знам, че си объркан, знам, че така ще боли дори повече от преди,но.. аз го желая.. остави ме да се самоизмъчвам, самозалъгвам, да мечтая, да се вълнувам от това, да се разкъсвам нощем на пърченца и после да ги събирам едно по едно, докато не осъзная, че мога да се справям и без теб...
Ето го... автобусът дойде, вече спира. Поглеждаш него, поглеждаш мен.
- Ти...- започваш.
Слагам пръст пред устните си и ти казвам.
- Замълчи, запази мига и продължи напред!
Ти кимваш и аз ти обръщам гръб, качвам се последна в автобуса и той затваря врати след мен, обръщам се, за да те видя запоследно и... та аз се разплаках, не мога повече да подтискам порива на сълзите.. толкова дълго съм го правила, вече мога, ти не си тук, няма да ме видиш. Прегръщаш някакво момиче, та ти сияеш.. така както сияеше преди, когато беше с мен... Ето защо днес ти дойде тук... заради нея...
Съжалявам я... след време и тя ще стане като мен - безпомощна, ранена, жалка... и отивайки към спирката на път за училище както всеки ден, ще се моли да не срещне красивото ти усмихнато лице...
© Ивелина Балабанова Todos los derechos reservados