Старият некропол се намира на няколко километра от Крабово, по склона на планината Пропел. Още отдалеч може да се усети тягостното излъчване на мястото - там винаги е с няколко нюанса по-мрачно, а дървета и храстите са по-нарядко и изглеждат болнави. Почти никой от селото и околността не се осмелява да се изкачи дотам, а ако все пак някой го направи, се завръща променен, изтерзан и сякаш състарен с няколко години, като упорито отказва да говори случилото се. Страховити легенди се вихрят из местността - за безумни оргии, за викане на дявола, за съживяване на мъртъвци. А когато тъмнината се спусне, откъм некропола се чуват страховити ридания, викове, крясъци, понякога заваляни думи, изричани от безброй изгубени във времето души. Те плашат до смърт малцината жители на Крабово и вечерта всички се заключват по домовете си и не излизат цяла нощ.
Този некропол от много години, дори векове, не се използва, а мъртвите крабовчани се погребват в друго гробище, в южния край. Пътят към планината е заграден с мрежа, по която има надписи "Не преминавай, опасност от свлачища". Мрежата и надписите са поставени в началото на деветдесетте години, по нареждане на предишен кмет, като истинската цел да се избегне достъп на местните жители го изоставеното гробище.
Ето ме и мен - стоя до крайните къщи на селото, на пътеката за Стария некропол. Луната се е скрила в облаците и се вижда само неясното й очертание. Избирам нощта, защото по това време господарите на мрака са по-свирепи и мога да изпитам ужаса в истинския му блясък. Нямам фенер или други приспособления за осветяване - защото те биха развалили магията.
От дете не бях идвал в моето родно село Крабово - откакто с родителите ми решихме да го напуснем завинаги и да се заселим в големия град. Още си спомням страховития случай от детството ми, когато реших, въпреки категоричната забрана на родителите ми, да отида мястото. В някакъв момент, точно преди да достигна гробището, видях (все още не бях сигурен дали видяното е реалност или плод на съзнанието ми) гърчещи се от болка хора с ужасни изражения, а около тях някой изричаше непознати думи. Тогава изпищях и хукнах с всичка сила към селото, като в последствие не казах на никой къде съм ходил.
Но сега съм възрастен, улегнал мъж, любител на екстремните преживявания, и имам дързостта да се изправя срещу най-големия страх от детството. Освен това, онова преживяване отключи в мен способности да виждам и усещам неща, които повечето хора не могат.
Малко преди полунощ луната пробива за малко облачния пух и аз смело тръгвам по стръмната пътечка. Храстите и дърветата шумят в тон с прохладния ветрец, птиците пеят мелодичните си песни, насекомите изпълняват своя монотонен жужащ тон, а щурците им акомпанират с кратковременни свирукания - всички те създават мистичната и в същото време красива "симфония на нощта". Въпреки страховитите мисли в съзнанието, съм странно спокоен и ходя бавно, почти лежерно по пътеката - която все повече се губи във високата трева и в тъмнината на гората.
Виждам и мрежата, зад която достъпът е забранен. Железата й са ръждясали, а на места се е налконила страховито заради свличането на почвата. Въпреки това са ми нужни титанични усилия, за да я прескоча. Когато падам на сухата земя оттатък, аз съм задъхан, а потта е започнала да полепва по дрехите ми.
Вървейки между дърветата, започвам да усещам нотки на ужасяваща, призрачна атмосфера. Тялото ми започва неудържимо да трепери, сякаш околната температура внезапно се е понижила с няколко градуса: в същото време чувствам тревога, смут, напрежение, като продължавам да крача плахо напред, стараейки се да не изпусна от поглед пътеката в гъстия мрак.
А по-късно, когато внезапно се озовавам на по-светло място, аз едва не падам на земята, заради внезапно появилото се видение. Отново, както през онзи далечен ден в миналото ми, аз съзирам крещящи хора с кръвясали лица, зад които някой с плътен глас изговаря неразбираеми думи. Този път обаче със стоически усилия преодолявам ужаса и продължавам напред.
Дърветата вече са по-ниски, а храсти и треви почти липсват. В далечината, на лунната светлина виждам Стария некропол и в този момент ужасяващите лица на крещящите хора отново изникват пред очите ми. И отново опитвам да ги изтръгна от съзнанието ми, като ускорявам крачка напред, за да се добера по-скоро до страховитото място.
Демоничните образи и реалността се прескачат, въртят се в неспирна, главозамайваща върволица - въпреки това продължавах да крача към целта. Бледото тяло на луната виси във въздуха като призрачна сянка.
Когато достигам гробището, виденията спират изведнъж - сякаш някой внезапно е дръпнал щепсела и е изключил излъчването им. Но празно пространство там, където трябва да е входния портал, зее злокобно пред мен, като вход към пъкъла. Всичко е потънало в гротескна тишина – сега не се чува пеенето на щурците, жуженето на насекомите, чуруликането на птиците. Атмосферата е зловеща, като че ли особен, по-различен мрак властва тук – мрак на проклятия и смърт. Със сетни усилия на волята влизам вътре и виждам бутнати надгробни камъни върху голата, почти лишена от растителност земя. На светлината на луната забелязвам както християнски паметници с кръстове, така и мюсюлмански, с полумесеци - тъй като гробището е изоставено още през османското робство.
Тръгвам към вътрешността. В някои гробове зеят дупки. Нима е възможно на това място да са идвали мародери, питам се аз? Може би не - едва ли някой от околността би се осмелил да се качи дотук, камо ли да разрови някой гроб. Може би дупките имат много по-различен характер.
В един момент някой или нещо ме бута и аз падам на земята! Обръщам се, но не виждам никой.
Още един удар!
Побягвам към изхода, ала нещо невидимо ми препречва пътя и ме отхвърля назад. В този момент прозвучават силните ревове!
Сякаш звуците изригват от нищото и политат далеч в безкрая. Подсъзнателно чувствам, че те са предсмъртни писъци на уплашени до смърт хора. Зад тях някой реди думи на чужд език... думите сега звучат отчетливо и сега разбирам, че са на турски.
Внезапно пред очите ми се появява картината, която дълго – може би до края на живота ми - ще стои загнездена в съзнанието ми и която даде някакъв отговор на загадката какво се е случило тук и защо това място е толкова отблъскващо и зловещо.
Виждам мъж с бяла шапка и бели дрехи, навярно ходжа, който произнася думи на турски език, а пред него множество хора с кръвясали лица - мъже, жени, дори деца - се гърчат в зловеща агония. От небето светкат светкавици, но гръмотевиците са заглушени от отчаяните викове на умиращите. Мястото наоколо е кално, с подредени гробове, около които има засаден лехи. А зад мъжът с бялата шапка, няколко мъже с фесове и военни униформи от времето на Оманската империя, с нескрита омраза гледат случващото се.
Агонизиращите един по един падат в мократа кал, а от устите, ушите, очите и носовете им започва да извира кръв, която се смесва с дъжда. Военните ги наблюдават с все по-злорадо задоволство, а ходжата продължава да реди проклятията си, вдигнал глава към небето, сякаш да приветства или благодари на злите сили.
Навярно жертвите са пленници от някое въстание или бунт, и сега биват убивани чрез зловещ ритуал, защото така няма да има доказателства за убийството им... или пък умиращите са жертви на чудовищен, сатанински експеримент, причиняващ мъчителна смърт... - все още не мога да определя. Само знам, че на това място се е случило нещо далеч отвъд човешките представи за нормалното.
Агонизиращите вече са мъртви, а военните с лопати и мотики се заемат да копаят гробовете им.
Но душите на тези хора няма да се преселят в отвъдното, а подвластни на мрака, ще останат завинаги на този свят.
Внезапно видението изчезва и аз отново се озовавам сам сред порутените гробове. Вече не се чуват и агонизиращите звуци. На небето облаците са по-рядко, но луната вече се е снишила на хоризонта и скоро ще залезе зад отсрещните хълмове. Навярно са минали няколко часа.
Бавно се обръщам и тръгвам към портала. Вече разкрих (поне отчасти) тайната на Стария некропол и мога спокойно да си тръгна.
Ала инстинктивно усещам, че нещо в мен се е променило. Че изтерзаните души на убитите вече дълбаят в моето съзнание. И че няма да ме оставят на мира до края на живота ми.
© Донко Найденов Todos los derechos reservados