Баща ми все това повтаря, откак получи двата инсулта.
- Добре, де, тате, разбрахме го! Кажи нещо оптимистично!
Той мълчи, изкривява джуки, както казваше баба ми, в знак на несъгласие. Ама да не става по-зле положението с него, се моля!
Хилядократно благодаря на Господ за това, че ми е дал чувство за хумор, особено за тежките моменти от живота ми.
Онази вечер, в полусънно, таман заспиващо състояние, чувам сподавения му вик. Изхвърчам като торпила от леглото, забравяйки, че наскоро съм оперирана. Дърпа, да му се не види и шев!
Влитам в стаята на баща ми.
- ... енко... ема... и... ането! - ми обяснява баща ми, целият зачервен и видимо притеснен.
- Защо не спиш, бе, тате? - скарвам му се аз, раздразнена заради болката и прекъснатото ми заспиване.
- ... ми... ема... и... ъбите! - изфъфля той.
Гледам го право в устата и по движенията му разбирам, че му няма зъбите, демек - ченето, или казано по-интелигентно - зъбната протеза.
Оглеждам се - върху масичката до леглото му - наистина ги няма.
Бо ...