Старост-нерадост*
2 мин за четене
Баща ми все това повтаря, откак получи двата инсулта.
- Добре, де, тате, разбрахме го! Кажи нещо оптимистично!
Той мълчи, изкривява джуки, както казваше баба ми, в знак на несъгласие. Ама да не става по-зле положението с него, се моля!
Хилядократно благодаря на Господ за това, че ми е дал чувство за хумор, особено за тежките моменти от живота ми.
Онази вечер, в полусънно, таман заспиващо състояние, чувам сподавения му вик. Изхвърчам като торпила от леглото, забравяйки, че наскоро съм оперирана. Дърпа, да му се не види и шев!
Влитам в стаята на баща ми.
- ... енко... ема... и... ането! - ми обяснява баща ми, целият зачервен и видимо притеснен.
- Защо не спиш, бе, тате? - скарвам му се аз, раздразнена заради болката и прекъснатото ми заспиване.
- ... ми... ема... и... ъбите! - изфъфля той.
Гледам го право в устата и по движенията му разбирам, че му няма зъбите, демек - ченето, или казано по-интелигентно - зъбната протеза.
Оглеждам се - върху масичката до леглото му - наистина ги няма.
Боли, мамка му и шев, а на мен ми иде да си хвана корема и да започна да цвиля, което само би ме накарало да се пръсна от още повече смях.
Десетминутното търсене се увенчава с пълен неуспех. Няма как да местя масичката и това ме принуждава да викам за помощ.
Дъщеря ми, кисела и сънена, се появява с възможно най-мрачната си физиономия.
- ... ема... и... ането, шиг.но... фи го е... зял - услужливо обяснява баща ми, с един хем виновен, хем извинителен тон.
- Кфо? - ме гледа втренчено дъщеря ми.
- Ами на дядо ти му няма ченето, кфо! - успявам да сдържа смеха си.
Физиономията на дъщеря ми си връща добре познатата приветливост и хубава усмивка.
Тя, с величествените си 48 кг, като един Херкулес, хваща масичката и я измества.
Няма го ченето!
Обръщаме всичко наопаки, включително и леглото.
Няма и няма!
Измежду нечленоразделните звуци, излизащи от устата на баща ми, разбираме, че той е убеден, че домашният ни любимец - котарак - е изял ченето му. Което ни дава начална скорост на един страшно див и необуздан смях. Баща ми недоумява защо се смеем.
- Извънземните, дядо, те са ти свили ченето! - се шегува дъщеря ми.
Дядо й се намусва, и със страшно омразен жест посочва котарака с бастуна си.
Този път с дъщеря ми тичаме в кухнята, за да отпуснем гърла като хората. А моята операция болиии! На излизане от кухнята се сблъскваме с баща ми в коридора. Тръгнал е към тоалетната, влачейки единия си крак и фъфлейки нещо по адрес на пантофа си.
- Спри! Защо не си обуеш пантофа като хората, ами така се влачиш!- му казвам..
Той ни сочи пантофа с бастуна си.
Дъщеря ми се навежда, взема му пантофа и го накланя. Оттам изпадват протезите и, слава Богу, падат на пода и остават здрави.
Ама че чене!
Ама че пантоф!
Ама че операция!
Благодаря ти, Господи, за смеха!
Лягам си освежена и си спомням думите на баба ми - "Смейте се, смейте се - казваше тя - на възрастните, че и вие да остареете и на вас така да се смеят!".
Лека нощ!
Евгения Маринчева
------------------------------------------------------------------
* Разказът е номиниран в конкурса "Очи за себе си" 2007г.
- Добре, де, тате, разбрахме го! Кажи нещо оптимистично!
Той мълчи, изкривява джуки, както казваше баба ми, в знак на несъгласие. Ама да не става по-зле положението с него, се моля!
Хилядократно благодаря на Господ за това, че ми е дал чувство за хумор, особено за тежките моменти от живота ми.
Онази вечер, в полусънно, таман заспиващо състояние, чувам сподавения му вик. Изхвърчам като торпила от леглото, забравяйки, че наскоро съм оперирана. Дърпа, да му се не види и шев!
Влитам в стаята на баща ми.
- ... енко... ема... и... ането! - ми обяснява баща ми, целият зачервен и видимо притеснен.
- Защо не спиш, бе, тате? - скарвам му се аз, раздразнена заради болката и прекъснатото ми заспиване.
- ... ми... ема... и... ъбите! - изфъфля той.
Гледам го право в устата и по движенията му разбирам, че му няма зъбите, демек - ченето, или казано по-интелигентно - зъбната протеза.
Оглеждам се - върху масичката до леглото му - наистина ги няма.
Боли, мамка му и шев, а на мен ми иде да си хвана корема и да започна да цвиля, което само би ме накарало да се пръсна от още повече смях.
Десетминутното търсене се увенчава с пълен неуспех. Няма как да местя масичката и това ме принуждава да викам за помощ.
Дъщеря ми, кисела и сънена, се появява с възможно най-мрачната си физиономия.
- ... ема... и... ането, шиг.но... фи го е... зял - услужливо обяснява баща ми, с един хем виновен, хем извинителен тон.
- Кфо? - ме гледа втренчено дъщеря ми.
- Ами на дядо ти му няма ченето, кфо! - успявам да сдържа смеха си.
Физиономията на дъщеря ми си връща добре познатата приветливост и хубава усмивка.
Тя, с величествените си 48 кг, като един Херкулес, хваща масичката и я измества.
Няма го ченето!
Обръщаме всичко наопаки, включително и леглото.
Няма и няма!
Измежду нечленоразделните звуци, излизащи от устата на баща ми, разбираме, че той е убеден, че домашният ни любимец - котарак - е изял ченето му. Което ни дава начална скорост на един страшно див и необуздан смях. Баща ми недоумява защо се смеем.
- Извънземните, дядо, те са ти свили ченето! - се шегува дъщеря ми.
Дядо й се намусва, и със страшно омразен жест посочва котарака с бастуна си.
Този път с дъщеря ми тичаме в кухнята, за да отпуснем гърла като хората. А моята операция болиии! На излизане от кухнята се сблъскваме с баща ми в коридора. Тръгнал е към тоалетната, влачейки единия си крак и фъфлейки нещо по адрес на пантофа си.
- Спри! Защо не си обуеш пантофа като хората, ами така се влачиш!- му казвам..
Той ни сочи пантофа с бастуна си.
Дъщеря ми се навежда, взема му пантофа и го накланя. Оттам изпадват протезите и, слава Богу, падат на пода и остават здрави.
Ама че чене!
Ама че пантоф!
Ама че операция!
Благодаря ти, Господи, за смеха!
Лягам си освежена и си спомням думите на баба ми - "Смейте се, смейте се - казваше тя - на възрастните, че и вие да остареете и на вас така да се смеят!".
Лека нощ!
Евгения Маринчева
------------------------------------------------------------------
* Разказът е номиниран в конкурса "Очи за себе си" 2007г.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Маринчева Всички права запазени
)))