Стоя на една пейка в един просторен и уютен, но не много поддържан двор. Погледа ми се рее небрежно от лазурната синева в небето към живото зелено в короните на дърветата и към сякаш препускащата мравка нарамила доста по-голямо от себе си зрънце. Стоя докато убивам времето и се опитвам да прогоня тегобата на скуката. Мисълта ми също се рее от неудържимия порив на душата ми да литне в това безбрежно небе, до желанието на ума ми да проникне във и  оттатък природата на живота и до разсеяното ми наблюдение върху мравчиците. Някога,  някъде бях чела, че са способни да носят „товар’ до десет пъти по-голям от собственото им тегло. Разсъждавам дали мравчицата съзнава какво прави или го върши автоматично, първосигнално както се казва – като дишането и мигането при хората. Бърза милата, сякаш времето до зимата е точно отмерено и всеки час от живота и е разпределен по видове занимания. Зрънце, по зрънце, по зрънце за мравуняка, за децата, за семейството.... А какво ли правят мравките, когато падне снега?...

Пред погледа ми излиза двойка възрастни хора. Какво значи възрастни? Всички сме възрастни и на някаква възраст. Това беше двойка старци на преклонни години. Те се държат за ръце. Става ми топло в сърцето, а после повява хлад. Настръхвам. Прокрадва се страх. Не, не ми е студено. Не е настъпила и нощта. Само мисли, мисли, неспокойна душа.

Побелелите до жълти оттенъци коси на места оредели или почти оголели са прилежно подредени като в прическа. Господи какви ли буйни коси са били това? Тъмно кестенява падаща закачливо по раменете за дамата и гарваново черна модерно стърчаща или ласкаво пригладена с гел за мъжа? Изкривени от времето стави скъсили до дребен ръст фигурите на може би бившия исполин и кръшната снага на танцьорка. Поостарели костюми като герои излезли от стар филм. Изпомачкани и тук там лекьосани дрешки –но най-новите, най-запазените на света. Какви ли красиви, модерни, ефирни рокли и джинси са носили някога билите девойка и младеж? Как ли са ходили с оскъдна поличка и къси панталонки със своя симсон до морето, до плажа в града? Как са  били облечени на своята сватба? А на изписването на своето първородно дете?

Кокалести ръце с издайнически петна. Работили, работили, работили, построили дом, купили своята първа кола, люлели и понаплесквали своите подрастващи деца, отново работили, работили, помагали и гледали още деца, помагали и гледали старци, ръце ровили и копали пръстта, давала им храна и прибирала техните родители, приятели и близки по съдба. Колко ли бели и нежни красиви ръце е имала тази жена? Колко ли мъжки погледи е покорявала нейната прелестна малка ръка? Колко ли здрави и силни канещи за прегръдка мъжки ръце е имал някогашният момък ходещ до нея сега?

 Ръце, които се стискат. Треперят от старост, но стискат. Топли ръце.

На лицата им грее усмивка. Усмивка на стар мъж и стара жена. Разкривена от болка усмивка. Усмивка без укор, без страст и без гняв. Леко уморена усмивка, но истинска, топла и блага! Усмивка говореща: тук съм, добре съм, не си сам, няма да бъдеш сама.

Очите. Очите с натежали клепачи под набразденото с времето морно чело, измъчено взрели се в пътя пред себе си обременени от старческа слепота. Обаче когато се гледат в тях се долавя нежна нега. Очите са искрени, топли, любящи мило опитващи да прикрият умората на остарелите тела. Очи затаили надеждата на душите, че все пак още дълго ще гледат света, че съдбата ще бъде по-благосклонна и ще ги остави до края да се справят сами.

Очи, които някога са се гледали дяволито,  които са крили тревога, срам, плач, очи блестели в любовен екстаз, очи разбирали се без думи показващи същността на човека зад тях.

Две ръце, които се стискат. Не е от страх да не паднат. Не е и от гадната старческа слепота.

Пред мен вървеше история. Някога са били деца. Рошави малки хлапета с пухкави бузки и с гривнички на босите си крачка. Първи стъпки, първи думи, първи сблъсъци със света. Ясли, детски градини, училище, младостта – все нови и нови доказателства за двете страни на бита.

Красиви, буйни и умни мъж и жена. Той инженер, а може би учителка тя. Купони, забави – първата им среща и ето пламва искрата на любовта. Обичат се истински, обичат се нежно, казват си „да” и поемат двамата заедно с малката си лодчица наречена вяра, с кормчия наречен – мечта, с лоцман наричан – сила на младостта по вълните отнесли ги с времето тук чак до старостта. Създали три малки дечица, пораснали вече големи деца довели - им внуци. Преживели са първата гадна висока температура, първият паднал зъб, първият сблъсък на децата си с живота отвън. Мила донесла шестица. Дванайсет и тридесет е – Георги е още нейде навън. Боже, най-малкият Петър е вече абитуриент. Кога мина толкова време? Но нищо, почакай сърце - има още много живот! Нека само сме здрави!...Сватба в къщи! Сякаш вчера бе наш’та, а този хубостник подмокряше нощем своето легло. Вече се жени – напуска дома ни. Ето развода на Мила – Господи защо ни тревожи – не била щастлива?! Не ги разбираме тия деца!...Заровихме мама, а после и тате – колко жесток, мръсен и празен може да е понякога света.... Болка, радост, тревоги и смях, ден след ден тичали дните и накрая какво? Попита ли времето, че са работили без почивка, за да има пари да направят дом за своите деца? Попита ли времето, че не направиха кариера, за да са повече в къщи, за да обгрижват тези чеда? Попита ли колко пъти са готвили и за обяд и за вечеря, колко пъти са будували нощем облени в тревога пак за тия деца? Колко пъти вместо да идат на почивка са ровили с пръсти земята, за да отгледат нещо, което да хапват в лютата зима без да треперят, че няма да стигнат паричките за храна?

Две ръце, които се стискат. На пук.

Колко е гадна това – старостта! Нахлува в живота ни като хала от север. Донася студ, мраз, болка и пустота. Превръща ни в оглупели дъртаци – слава богу, че в повечето случаи не ни позволява да осъзнаем това! Посява в душите ни страх, ужас и самота. Превръща телата ни в жалки купчинки от сняг и сгурия топящи се бавно от слънцето през пролетта. Отнема ни силата, изсмуква живота, а вътре в нас пак е същата онази душа! Неподвластна на времето! Волна ! Търсеща и даваща обич, любов, топлина! Само, че скрита зад бремето на уморената вече снага!

Две ръце, които се стискат. Колко мило изглежда това! Две души, които още се искат и ще бъдат заедно дори и във вечността. Две души, които се имат и затова не се сърдят много на Старостта. Тази вечер ще седнат със нея – ще пийнат по чашка и ще и разкажат за младостта! Ще извадят спомени скътани дълбоко в сърцето, ще и пуснат музика и ще потънат в спокойна нега. Ще станат приятели с нея и ще я помолят когато дойде моментът да ги представи тя  на Смъртта!

Две ръце, които се стискат. Щом са две и щом стискат – няма страшно – все пак приятелка им е станала Старостта!....

Стоя на пейката в един красив двор. Моят двор. Погледа ми се рее небрежно от лазурната синева в небето към живото зелено в короната на величествения гордо изправил се бор отпред и към сякаш галопиращата мравка в градинката нарамила зрънце по-голямо от нея самата. Мисълта ми също се рее от непреодолимото ми желание – да политна и да видя това място отгоре, през мисълта какъв е живота на бора, до безцелното ми и не безсъзнателно наблюдение върху живота на мравките. Остаряват ли мравките? Какво им се случва като се срещнат със Старостта? А дали се боят от смъртта?!

Някога, някъде бях чела, че са способни да носят товар десет пъти по-голям от собственото им тегло. Двамата старци или просто хора държащи се за ръка.