Стоя на една пейка в един просторен и уютен, но не много поддържан двор. Погледа ми се рее небрежно от лазурната синева в небето към живото зелено в короните на дърветата и към сякаш препускащата мравка нарамила доста по-голямо от себе си зрънце. Стоя докато убивам времето и се опитвам да прогоня тегобата на скуката. Мисълта ми също се рее от неудържимия порив на душата ми да литне в това безбрежно небе, до желанието на ума ми да проникне във и оттатък природата на живота и до разсеяното ми наблюдение върху мравчиците. Някога, някъде бях чела, че са способни да носят „товар’ до десет пъти по-голям от собственото им тегло. Разсъждавам дали мравчицата съзнава какво прави или го върши автоматично, първосигнално както се казва – като дишането и мигането при хората. Бърза милата, сякаш времето до зимата е точно отмерено и всеки час от живота и е разпределен по видове занимания. Зрънце, по зрънце, по зрънце за мравуняка, за децата, за семейството.... А какво ли правят мравките, когато падне ...