Здравейте! Казвам се Стефан Петров – шестдесетгодишен мъж, който срещате всеки ден. Живея в онзи вонящ кашон. Не пропускате да го сритате... Предполагам, че сещате за мен – боклука от края на улицата ви.
         Не мога да кажа, че се чувствам страхотно. Дните ми са дебело въже, което се увива около врата ми, за да сложи край на безсмисленото ми съществуване. Мизерувам до невъобразима степен. И ви гледам...
         Мили хора – надявам се, че мога да се обърна така към вас – с какво толкова ви преча? Какво ви кара да ме обиждате? Това, че съм беден и бездомен, прави ли ме животно? Нима мислите, че не нося сърце? Нима мислите, че не мога да изпитвам различни емоции?
         Мили хора, срамувам се, че живея сред Вас. В душите ви е стаена огромна злоба, която помита всичко по пътя си. Усмивките ви са силна отрова, действаща и на вас, и на най- близките ви хора. В думите ви има нещо неизказано, нещо прикрито и остро, което вилнее и вирее.
         Как издържате на толкова слепота? Как понасяте толкова злоба? Как живеете, без да гоните някаква мечта?
         Мили хора, времето ми е преброено. Не съм сигурен, че ще дочакам изгрева на утрешното слънце. Сърцето ми замлъква все повече с всяка изминала минута на отвратителна грубост от ваша страна. Не кръв, а мъка тече във вените ми. Огнена и адска, стопява смисъла на диханието ми. Остава ми още малко.
         Мили хора, надявам се, че най- сетне ще почувствате лекота. Боклука ще го няма. Какво по- хубаво може да има за вас? Слънцето ще ви гали с нежните си лъчи. Вече няма да виждате моите очи.
         Миризливецът ще ви гледа отгоре. Вие няма да отчитате това като нещо важно, което да ви спре поне за миг от линията на натоварения ви път. Всекидневно ще минавате по онова място, на което бях аз. Негодник, нещастник, глупак и пияница – най- милите думи, които чух от вас. Така и не се замислихте какво се крие зад мръсните дрехи...
         Човешката външност е преграда пред душевната красота.
         Мили хора, приятен живот. Стефан Петров отлита при Бог...