Здравейте! Казвам се Стефан Петров – шестдесетгодишен мъж, който срещате всеки ден. Живея в онзи вонящ кашон. Не пропускате да го сритате... Предполагам, че сещате за мен – боклука от края на улицата ви.
Не мога да кажа, че се чувствам страхотно. Дните ми са дебело въже, което се увива около врата ми, за да сложи край на безсмисленото ми съществуване. Мизерувам до невъобразима степен. И ви гледам...
Мили хора – надявам се, че мога да се обърна така към вас – с какво толкова ви преча? Какво ви кара да ме обиждате? Това, че съм беден и бездомен, прави ли ме животно? Нима мислите, че не нося сърце? Нима мислите, че не мога да изпитвам различни емоции?
Мили хора, срамувам се, че живея сред Вас. В душите ви е стаена огромна злоба, която помита всичко по пътя си. Усмивките ви са силна отрова, действаща и на вас, и на най- близките ви хора. В думите ви има нещо неизказано, нещо прикрито и остро, което вилнее и вирее.
Как издържате на толкова слепота? Как понасяте толкова злоба? Как живеете, б ...