Пътувах през нощта към вкъщи . Карах от 8 часа вечерта, вече пет часа. Бях си купил чисто нова Хонда Сивик и обичах да карам до градчета наоколо. Обичах да си имам компания, но и сам беше интересно. Този път бях сам.

По пътя спирах тук-там, купувах си кафе, като ми се доспа набичих радиото до дупка и това помагаше за известно време. Само ме нервираха прекъсванията за новините - все за някакви гадни работи говореха - за катастрофи, за някакъв убиец на полицаи, за войни, за икономиката, която неминуемо щеше да зацикли...Все пак музиката беше хубава, пускаха стари рок парчета и станцията се ловеше добре, така че търпях прекъсванията.

Към 1 час часа през нощта бях пребит от умра. Спрях на бензиностанция, която беше разположена до спирка на автобуса  – да заредя бензин, да се разтъпча, да отида до тоалетната и да си купя кафе. На влизане, малко преди входа ме спря мъж. Беше на средна възраст, чернокож. Попита ме дали имам някакви стотинки. “Просяк” – помислих си. Как не го бяха изгонили от бензиностанцията? Все пак бръкнах в джоба си – нямах никакви стотинки. Разтворих портфейла си и със съжаление установих, че нямам по-дребни баанкноти от $5. Беше ми неудобно нищо да не дам на просяка след като беше видял парите, а и някакво благородно чувство, се събуди в мен. Е нали съм си добряк - дадох му банкнота от $5. Той се зарадва:

- Благодаря, благодаря, Бог да те благослови.

- Не се притеснявай. Не си струва да ме благославяш за $5. Изхарчи си ги със здраве.

Влязох в бензиностанцията, купих си кафе, отидох до тоалетната и после тръгнах обратно към колата. Влязох вътре, сложих колана. Просякът се приближи от страната на пътника и каза:

- Пак ти благодаря. За теб $5 може и да не са много, но за мен са. С това, което съм събрал за цял ден, ще си купя билет за автобуса.

Много не вярвах, че ще си купи билет за автобуса и си казах, че този стигаше до големи висини да прикрие неудобството, че проси - най-вероятно, за да се напие, но все пак казах.

- Не се притеснявай.

Той се усмихна и се приближи. Протегна ръка през отворения прозорец на вратата - не моята, а тази за пътника. Стисна ми ръката. Погледна ме. Огледа колата. После сякаш нещо му дойде наум.

- Знаеш ли, искам да ти кажа нещо.- рече той

- Какво?

- Ами…- помисли той - ти си забрави нещо в бензиностанцията.

- Какво?

- Ами една чанта.

- Не. Не съм. Нямам никаква чанта с мене. Не е моя.

- Е слез, де. Ела да видиш, сигурен, съм, че е твоя.

Започнах да губя търпение. Какви ги говореше тоя тип?

- Не. Няма такова нещо. - отговорих убедено. Той помълча малко.

- Може би си прав. Може да не е твоя. - Мислех си, че я носиш на рамо. Ти за къде си? - попита той.

- Евъртън.   

- А, така ли? И аз съм за натам. Хайдем да ме закараш. Ще ти платя. Не ми се чака, автобуса идва след 3 часа.

И с тези думи нахалникът отвори вратата и седна на седалката до мен. Погледнах го учудено. Такава наглост не се срещаше често. Спаси го само това, че ми стана смешно - той наистина протегна ръка и ми подаде пари събрани накуп в шепата му - стотинки и мойте $5. Бях прекалено уморен да споря, пък и си помислих, че поне ще ме държи буден по пътя. Защо пък не? Имах още един час път, все щях да го изтърпя, дори и малко да понамирисваше  - май беше с едни и същи дрехи от доста време. Миришеше на евтин сапун от тоалетната на бензиностанцията. Хвана ме страх за седалката на колата - да не се умирише. Все пак, ме обхвана отново едно такова глупаво чувство да направя добро . Човек, често иска да направи добро, и понякога забравя поговорката, че няма добро дело, което да не остане ненаказано.

Поклатих глава и казах:

- Добре сложи колана. Запази си парите, няма нужда да ми плащаш.

Той си сложи колана и ми даде някаква изненадваща измъчена усмивка.

- Да тръгваме. Казвам се Джо. Хубава кола...

- Роб. Да хубава е. - казах леко намусено. Потеглихме.

В началото не говорихме. После той започна на речетатив - говореше за децата си, за жена си. Този човек не спря. Двайсет минути говори. Започна да разправя за живота си - за лични неща, каквито не се разказват на странник. Учудих се малко на тези словоизлияния.

Поне ме държеше буден.

По някое време той нещо се умълча. Погледнах го. Плачеше.

- Какво става?

- Ами нищо. Просто си мисля, че животът е сладък…

- Сладък е разбира се.

- Трябва да сме благодарни, за това, което ни е дадено. Не се знае кога може свърши. Ти готов ли си? Трябва винаги да си готов.

- Предполагам съм готов...

- А, ти само така говориш.

По радиото пак даваха новини. Пак за някакъв убиец, който се издирва. Увеличих звука. Джо се протегна и го изключи. Погледнах го учудено. Той ми се усмихна:

- Нека си говорим. Новините са депресиращи.

Усетих, как цялото ми тяло се напряга. Сега бе мой ред да започна да бърборя. Говорих и мислех - колко бързо мислех, само! Бях чул по радиото, че някакъв въоръжен убиец се издирваше в Елмайра - аз точно оттам бях качил странникът. Така и не бях чул описанието му - той нарочно изключи радиото. На скута си имаше малка раничка. Там ли беше оръжието - сигурно пистолет? Ако се протегнех и можех да взема раницата и...в същия момент видях полицейска кола да ме задминава по магистралата. Ето го спасението!

Ръката ми бавно се премести на лоста за светлините, да дам сигнал на полицаите, когато Джо - ако това бе името му каза:

- Недей.

Ръката ми се отпусна на кормилото.

- Просто недей. И знай нещата не са винаги такива, каквито изглеждат.

Полицайте изчезнаха напред. След малко той сам пусна радиото. Започна нoва песен, която иначе бих оценил  - Knocking on Heaven’s Doors, къвърът от Guns N’ Roses. Продължихме да караме през някаква горичка.

- Нещата не са такива, каквито изглеждат. - повтори Джо

- А какви са? - попитах, очаквайки, че ще се впусне в признания за това как всичко се се случило. Наместо това той ме каза:

- Нали си с колан? -  Погледнах го учудено и кимнах. Той и се протегна към волана. Нави го към себе си.

Магистралата минаваше през някаква горичка. Нямаше мантинела. С ужас опитах да си върна контрола над Хондата и настъпих спирачките, но беше късно. Колата се люшна, напусна пътя и отсече като с брадва някакво тънко дърво, после се вряза в по-голямо такова, спряхме внезапно, нещо гръмна, сигурно възглавниците.

Спирачките все пак успяха да отнемат достатъчно от скоростта, защото бях жив. Събудих се бавно, а дали и въобще бях изгубвал съзнание..не знам. Може би беше само шок. Опитах колкото може по-бързо да се освободя от въздушната възглавница, в която се бях овъртял. Когато се освободих, първата ми работа бе да взема раницата на убиеца, който бе в несвяст. Беше се ударил, в таблото защото лицето му бе цялото в кръв. Взех раницата му, излязох от колата и потърсих вътре. Само една фланела и половин сандвич. Значи, все пак не беше убиец, а просто някакъв ненормалник. Отидох от неговата страна. Той влизаше в съзнание. С някакво изненадващо чувство за взаимопомо се опитах да го освободя от възглавницата, въпреки, че най-вероятно откаченият щеше пак да ме погне, веднага щом можеше.

Той обаче отблъсна ръцете ми от себе си и се опита да каже нещо.

- Пистолета...вземи го.

- Какво?

- От...отзад. Има човек с пистолет. От бензиностанцията.

Погледнах на задната седалка. Беше тъмно, но после го видях. Имаше някой. Отворих врата. Беше бял мъж - прострелян в главата. В ръката си държеше пистолет. В колата наистина возех убиец. Беше се качил отзад и бе легнал на задната седалка. Нещата наистина не бяха такива, каквиито изглеждаха. Без да зная Джо бе рискувал живота си, за да спаси моя...