Страх от обвързване

Трябва да ви кажа някои неща, които знам. И понеже не ми се криволичи започвам направо.

Тя има много истории. Аз не. Понякога ми се иска да съм тя, но не заради преживените от нея неща, а заради смелостта и. Така погледнато в същност тия две неща са свързани, защото без смелостта да се хвърлиш в една връзка и да се разголиш тотално, едва ли ще ти се случи нещо интересно.

По дяволите, противно на общото мнение, доста смелост се иска дори да си събуеш гащите пред някой, да не говорим за нещо повече.

Тя чете "Жени" на Буковски. Аз не. Харесвам неговата искреност, но се изчервявам когато го чета. Шегувам се естествено, но това не е далеч от истината предвид присъщите ми ограничения. Някои самоналожени, а други втълпени. Но това е за пред хората.

Вътрешно много добре знам какъв съм си сладострастник.

А и в предвид на това, че в последно време по ред причини съм доста ограничен откъм секс( от старата школа съм - все си мисля, че в секса задължително трябва да присъства някаква форма на естетика, а може би дори и на чувства), в предвид на това, че наближавам фифти файв, както и предвид много други фактори също, и вземайки всичко това в предвид изпадам в едно много голямо съжаление по това какво можеше да бъде, а какво стана, или иначе казано настроението ми сега, когато се друсам в автобуса, а навън дърветата прелитат покрай него е от типа на "късно е либе за китка". А и за много други неща.

Пуснах телефона и го оставих настрани.

Преди имах един период когато пишех писма и пусках картички.

Сякаш беше в миналия век. Даже съм сигурен, че беше в миналия век. Купувах букет и го връчвах лично.

Сега пращам съобщения по телефона, или просто драскам някой ред, който след пет минути никой няма да помни, защото пет минути са много време.

Пращам снимка на цвете, вместо самото цвете.

Заменям материалният израз на красивото с идеята за красота, и точно това според мен прави фотографията велико изкуство.

Снимаш цвете например и да кажем снимката става добра, всичко е на фокус, геометрията подредена, цветето си е там.

Сега разбираш ли - взел си му красотата без да го убиваш. Не е като с букета.

Човек има много неща за които да си мисли, когато пътува с автобус и гледа пейзажа през не добре измитото стъкло на прозореца.

Някаква жена кашля непрекъснато на седалката зад мен.

Една двойка се карат през две места напред и аз гледам как тя се цупи и криви устни, което я прави странно красива. Той е рус и си ходят добре като двойка.

Двигателят на автобуса издава тих звук като някакво голямо и мощно животно, и този звук те унася. Удобно е в автобуса.

Дойдох с автобус, а не с колата, защото ме е страх от тъпанарите по пътищата, дето карат сякаш са забравили ютията в къщи пусната, и си наех една стая в нещо като хостел, преди им викаха бардаци, но се ядва, пък и аз няма да пускам корени тука.

Даже си е супер предвид на това, че не съм някой който е свикнал на лукс и удобства, а и се намира на пешеходно разстояние от нейната къща, както и от централната част на града.

Ученичката на рецепцията просто ти хвърля ключовете

и ти показва посоката в която да се изпариш, докато съсредоточено дъвче дъвка, гледа те и пресмята какъв тип извратеняк си точно.

Тоалетна има, банята е обща за целия етаж. От тавана висят някакви драперии, материализирали се от болната фантазия на някой недоучил дизайнер. Вероятно крият изроненият таван. Дъските на пода скърцат и всичко си е точно така както го очакваш.

Оставих си чантата и фотоапарата на леглото, взех пепелника от масата, отворих прозореца и го оставих на перваза. Запалих цигара. Денят беше топъл, а аз потен и изморен. Чувствам, че съм в онази част от човешкият живот, когато човек разбира колко е тъп и ограничен, и ненужно жесток, и как свежестта му започва да изчезва в неизвестна посока, неизвестно къде. Но твърдо съм решен да не се давам без бой.

Ако ме питате за какво си мисля сега, ще ви кажа. Съвсем честно и безсрамно си признавам, че голяма част от моите мисли се увиват като смокове около нейната особа. Увиват се, и я галят. Изсмукват я, настървени от тайната в нея. Тайна, която тя едва ли си дава сметка, че притежава, но те знаят и искат да се доближат до нея, да я разгадаят, да усетят вкуса на вечност и безметежност от която тя е изградена.

Тя е тайна. Надявам се, добра. Лошото е, че колкото и да се усукваш около нея, едва ли ще я разбереш.

Стаята си мирише на цигари, и на старо дърво и ми говори колко ли много такива като мен са минали оттук и са гледали дърветата на пътя, отсрещната стена, нашарена със стари реклами, и са пушили дълбокомислено цигари.

Стяга ме нещо и излизам навън. Тук няма гларуси, това веднага ти прави впечатление, а само врабчета и гълъби. Въздухът е различен, топъл, носещ далечен мирис на слама и прахоляк. Помотах се по старите улички и влязох в една пицария, която очевидно е била механа преди, а собствениците не бяха успели да си дадат необходимият тласък и да я префасонират.

Така, че изядох една пица докато разсъждавах какво ще правя утре, изпих една бира, платих на сервитьора, набор на сина ми, и отидох да чакам на опашка за банята в хостела.

Докато заспивах си мислех, че всичко това е просто едно пътуване. Всеки човек е едно пътуване на искрата, една и съща във всички ни.

Представях си я като комета, която се взривява, и как искрите и летят надалеч, и как всяка искра е един човешки живот. Красиво, нали? Но страшно необективно и научно неиздържано.

Обаче аз не съм от хората, които знаят всичко, от къде идват, и на къде отиват. Въобще не знам за какво съм на света, а и не си давам вид, че знам, което един вид ме поставя в категорията на вечния юноша.

По-скоро съм от ония на които лявата ръка не знае какво прави дясната.

За това и сметката никога не ми излиза.

После се зачудих дали не съм просто луд за да дойда тук и да върша това, което върша.

Знаеш ли, това му е хубавото на този живот на земята, същото е като при черната дъска в училище, всичко е временно, и каквото и да вършиш няма значение, защото абсолютно всичко ще бъде изтрито и после забравено.

А после заспах.

Сънувах нещо объркано, не помня точно какво, но се събудих с усещането, че този свят е направен за нас.

Нещо като предопределеност.

Трак, трак, трак, тракат токчетата по неравните, на места счупени плочки на тротоара, а пред тях на каишка върви някакъв мелез между йорки и пекинез.

Нека го наречем с кодовото име пейорки.

Много често обаче, да не кажа винаги мелезите стават много по-красиви от своите генетични родители.

Както и да е, важното е всички ние, и расови, и не толкова расови да сме живи и здрави, нали?

Та върви си пейоркито ниско, ниско и като прахосмукачка обира боклуците от улицата. Токчетата ходят след него, защото са му отпуснали някаква форма на свобода и независимост, и просто се шляят, даже и не тиктакат нервно. Токчетата просто са на разходка, и гледат да не се спънат.

Собственичката им от своя страна гледа в телефона си от време на време, прави някакви физиономии, после вдига на някой и започва задълбочено обсъждане на нещо. Аз не знам какво е това нещо, тъй като съм доста назад и гледам да не попадам в наблюдателният и периметър.

Най-вероятно обсъждат дилемата на Хайнц, и теорията за моралното развитие на Колберг.

Мисля си така, защото съм забелязал, че приблизително осемдесет процента от всички наши разговори по правило засягат проблемите добро, зло, етика, и морал и тяхното преодоляване.

От известно време си пишех с този човек. От разговорите се очертаваше като интересна личност с шарен живот и добър интелект.

С една дума - един не толкова лош субект.

Днес беше един обикновен ден, в който тя разхождаше своето куче.

Изглеждаше различно от снимките които бях виждал. Но беше тя, и беше истинска. И това, че беше различна я правеше по-истинска.

Вчера ми писа, че имала чувството, сякаш някой я следи докато се разхождала по улицата и си щракала в телефончето.

Жените имат очи и на гъза си, да знаете. Така де, извинете ме за езика, но наистина шестото им чувство е крайно развито и надушват всичко, дори и преди да се е случило като ловджийски копой от пет километра.

Сега знам, ще си помислите, че съм просто един грозник, който го е страх да застане пред жената и да си каже мъката поради страх от отхвърляне, и донякъде ще бъдете прави, но не съвсем.

Не е така, защото знам, че в същност никой не е толкова грозен колкото си мисли. Само така ни се струва. Но и никой не е толкова красив.

И най-малкото не е честно, първо защото моите най-добри шеги са вече казани; Второ: най-хубавите ми утрини са минали; Трето: най-съкровените ми мисли са вече раздадени; Четвърто, пето и така нататъка: албумите ми са пълни със стари снимки, а играчките които правех на моите деца като малки сега събират прах на тавана.

Тъжно е, но си е така, поради което ще се огранича до ролята си на безобиден воайор с хубав фотоапарат. Иде ми да се ухапя от яд.

Тя се обърна на ляво, погледна надолу по улицата през тъмните очила и пресече. Звярът вървеше пред нея без никаква видима съпротива. Явно, за разлика от мене, знаеше маршрута и това накъде точно отиваха.

Повървяха така, а на следващата пресечка завиха покрай магазина за обувки, повървяха още малко и стигнаха площадчето.

Аз влязох в магазина за обувки, не си харесах нищо, но видях, че тя седна на една пейка, остави пейоркито да пасе, или каквото там искаше да прави в тревата, и запали цигара. Ходеше и.

Аз пуша като дървар, и знам, че въобще не ми отива.

Нагласих си фотоапарата.

Човек когато има късмет, има, и това е.

Слънцето беше зад мен и осветяваше перфектно сцената - Тя, площада, колите които го заобикаляха отдалеч, издаденият железен балкон над старата сграда отсреща, сянката на дърветата в парка, кучето с каишката.

Знаех, че с нея можеше да имаме деца, да се караме, и да бъдем щастливи

Тя гледаше напред, замислена, вперила поглед в някакво място което само тя можеше да види, преметнала крак, и с цигара в ръката.

Всичко беше идеално.

Ами това е. Ако ми позволите да перифразирам Лао Дзъ ето какво бих казал: Любов, която е любов, не е любов. Любов, която не е любов, е любов. Оная любов, дето си я знам, сега тя ми прилича повече на самозадоволяване, а пък едно ей такова нещо, което няма никакви характеристики на познатата ми любов, май тя е истинската. Ама може и да не е така. Дано Лао Дзъ е по-наясно от мене.

Вечерта в стаята на хостела лежах на леглото, мислех ги едни такива и преглеждах снимките докато слънцето залязваше и правеше всичко в стаята да изглежда червено. Тъмно и червено. Аз съм си една тъжна история, знаете, но в такива момент някъде отвътре нещо ми се обажда, нещо в което въпреки всичко има и частица надежда. Постоях малко в това състояние , а после реших, че утре тръгвам.

Бях успял да уловя най-важното, и същевременно най-хубавото от момента.

Наклоненото лице, закрито от косата, дърветата отзад, кучето което се дърпаше, даже прашинките във въздуха се виждаха, димът от цигарата, погледът зад леко свалените очила. Всичко си беше там..

Докато гледах снимките разбрах, че я бях хванал, бях си откраднал най-хубавото от нея и вече нямаше нужда да я убивам, защото общо взето така става когато живееш с някого.

Човек не бива да се жени за някой, когото обича. Това не е нещо ново. Лошото идва когато почувстваш, че е вярно.

Всеки ден, бавно, много бавно и малко по малко, ти го убиваш.

Уж светлината е една и съща, но всеки ден пада под различен ъгъл, и си личи как бръчките се врязват в лицето, а очите стават все по-малки...и все едни такива неща стават с нея, и с теб, и ти започваш да се чувстваш виновен и да ти е тъжно без нищо, просто ей така... и тия дълги вечери в които никога нищо не става...но какво да обяснявам, нали се досещате...аз не искам да остарявам с нея.

Аз искам с нея да не остаряваме.

За това са снимките.