Слънцето сияеше в очите ù, а вятърът подухваше леко златистата ù коса. Джейн Прескот бе щастлива, за пръв път от много време светът изглеждаше пълен с живот и усещания, миризми, вкусове и емоции. Тя отново се чувстваше жива заради детето, което носеше в себе си, животът ù придоби смисъл откакто тя мина през ин витро процедурата и в нея се запали искрата на щастието, което ù липсваше от много време. Джейн не беше от най-запомнящите се хора, още от училище тя беше тиха, срамежлива и не изпъкваше с нещо особено. Това не я последва в работата ù в адвокатската кантора „Бърнс и съдружници”, където г-ца Прескот се бе разхубавила доста, откакто остави тийнейджърските години и акнето, съпровождащо ги, зад себе си. Тя бе станала апетитна, добре оформена 27-годишна блондинка със сини очи, гъста руса коса и червени сочни бедра. С такъв вид никой мъж не можеше да я забрави. Имаше много предложения, но тя отхвърляше всички, знаейки каква е истинската им цел зад сладките приказки и обещания. Джейн размишляваше от много време какво да прави с живота си, който се бе превърнал в цикъл на непрестанна работа, прибиране късно вечер и джогинг с приятелки. Бе станал сив, скучен и безсмислен. Тогава я осени, че това, което винаги е искала, е да бъде майка. Идеята за дете и грижата за него я обсеби и тя прекара доста свободно време в четене на книги за това, как да предпазваме децата от травми  и наръчници за самотния родител. Детето ù даде живот още преди тя да му е дала, мислеше си тя, седнала на пейката в парка с ръце, отпуснати на огромния корем, който беше нараснал изключително много само за 6 месеца. „Ще е здраво бебе”,  каза си тя, мъничето я риташе доста силно, но това само я радваше още повече, тъй като това бе знак, че бебето е енергично. Време е да си тръгвам, напомни си Джейн, преди да се изправи с пъшкане от пейката и да се затътри към тъмносинята си кола. Тъй като беше бременна, я бяха пуснали в майчинство и тя се възползваше от новопридобитото си свободно време с голяма охота - разхождаше се в парка, посещаваше курсове за родители, тренираше йога, целяща да ù помогне за по-лесното раждане, танцуваше и четеше. Единственият недостатък на бременността ù бе огромният корем, почти неестествен по размери, докторите я уверяваха, че се случва понякога допълнително подуване, плюс това казаха, че плодът бил едър. Освен този проблем, бъдещата майка не изпитваше нито един от симптомите на бременност, присъщи на останалите родилки, нямаше бурна промяна на настроението, нито изострен апетит или внезапна и силна възбуда. Такива мисли се вихреха като буря в главата на русокосата адвокатка, когато тя слезе от тъмносиния си Буик и закрачи към голямата си, наподобяваща викториански модел къща на улица „Strawberry road”, град Вашингтон. Беше доста уморена дори от седенето на пейка в парка и затова веднага отиде в спалнята си. Стаята бе чисто бяла с едно голямо легло с балдахин, един прозорец, покрит с бяла копринена завеса и бял мокет на пода. Само тук от цялата къща цареше такава спартанска обстановка, и тя я харесваше. Това бе нейният малък свят, в който тя можеше да освободи ума си или да се скрие, когато е нужно. Отпусна се на огромното легло, а лъчите нежно галеха кожата ù, вятърът подухваше в листата навън и тя се унесе в сладък сън.

Събуди я изпепеляващата болка в корема ù, навън беше тъмно, клоните на дърветата драскаха по прозорците, подтиквани от силния вятър, а в стаята студът прокарваше дългите си ледени нокти по кожата на родилката. Болката не спираше, дори напротив, увеличаваше се и набъбваше както гъба набъбва в мрака. Очите ù бяха разтворени и почти изскачаха от орбитите си, сърцето ù биеше непрестанно като адски барабан и от всеки удар ù призляваше още повече, пръстите ù отчаяно се вкопчиха в мекото легло като ноктите ù пробиваха тънките сатенени завивки. Тя напъна и усети нещо да се къса и топла течност се разтече по краката ù - кръв, помисли си тя, напъна още веднъж и още веднъж и нещо тежко тупна на леглото без да издаде никакъв друг звук. Болката спря толкова мигновено, колкото беше започнала. Погледна надолу и ужасът я притисна силно до себе си с мъртвешките си тъмни ръце и долната ù челюст затрака неконтролируемо. Това, което бе излязло, не бе бебе, то дори не бе живо същество, а малка ядрена бойна глава. Джейн веднага позна, че е такава защото бе изгледала доста научнопопулярни филми през самотните вечери преди бременността си. Тази бойна глава обаче беше много по-малка от нормалните бойни глави, човек можеше да я носи с две ръце, цялата беше обвита с плацента, а кръв и ензими падаха на гъсти капки върху почервенелите вече завивки. Джейн не можа да си го обясни, това, което току що  бе видяла, я разтърси из основи и разби добре смазания ù логичен разсъдък и я прати танцуваща на ръба на лудостта. Докато лежеше гола на леглото, а разсъдъкът ù летеше в просторите на мрачните необясними зали на човешката психика, тя почувства мощно раздвижване в корема си и последва болка, която я събуди от транса, в който бе изпаднала и я накара да замоли да се върне обратно в него. Неее, крещеше Прескот, докато върхът на втората бойна глава се показа между бедрата ù, тя не можеше да го спре, дори не се опитваше да напъва, нещото само си излизаше като разкъсваше тъканта, до която се докоснеше. Второто „дете” на Джейн леко се изтърколи на огромното легло с балдахин, заобиколено от пух, кадифе, кръв и плацента. Последва трето и четвърто, докато не станаха дузина. Чак тогава изтерзаното съзнание на русата адвокатка разбра, че това няма да има край, докато тя не го сложи, нещата които излизаха, щяха да продължат да го правят, докато тя не ги спре. Тя не знаеше защо това се случва на нея или как е възможно, и това в момента не я вълнуваше, просто искаше болката да спре. Със сетни сили тя се изправи и се затича към кухнята като се подпираше на стената, за да запази равновесие, от болка почти изцяло бе изгубила зрението си и това ù попречи да стигне бързо до заветната си цел. Опипвайки, тя намери поставката за ножове и изтегли един голям нож, след което бавно се върна в стаята си, искаше поне да загине върху меко легло, а не върху мръсния кухненски под. Примижа и с голямо усилие успя да фокусира погледа си върху компактните ядрени бойни глави и осъзна, че те не са избухнали, еуфория я обзе, но не трая дълго, защото бе заместена от заключението, че бомбите няма да гръмнат, докато са  на температура по-ниска от нейната телесна, а в нея имаше поне още няколко глави, които скоро щяха да си пробият път на бял свят със или без нейно съгласие, ако тя спреше този процес, те биха избухнали и унищожили целия Вашингтон, ако не го спре, това изтезание щеше да продължи, докато тялото ù не я предаде. Мракът започваше да се вдига и тя осъзна, че агонията е продължила с часове, светът ù се бе превърнал в болка и тя бе забравила за времето, зората се изкачваше на хоризонта червена. Можеше да се опита да предотврати експлозията като се обади на полицията и им каже какво ù се е случило. "Кой ще ти повярва, глупачко" изсъска едно гласче в главата ù, пък и нямаш сили да направиш още едно пътешествие до другия край на къщата. Най-трудното решение, което Джейн бе вземала някога в живота си, бе придружено от неописуема за човешките представи болка в корема… и тя реши. Джейн Прескот съжали, че толкова хора ще си отидат, но тя трябваше да спре болката, която продължаваше безспир и да намери покой. Тя се помоли за душите на невинните си съгражданите, след което натисна блестящото острие на ножа срещу гърлото си и кръвта ù бликна като придошла река, топла гъста и блестяща на студеното утро. Животът напусна разширените от болка очи на Джейн Прескот и те намериха покой, завинаги вторачени в белоснежния таван.

Миг по-късно тялото на красивата блондинка се разкъса на хиляди малки парченца поради взривилата се бойна глава в утробата ù, топлината задейства останалите бомби и същата участ последва красивата викторианска къща на улица “Strawberry road”. Един по един доскорошните съседи на г-ца Прескот си отиваха от този свят, спящи, застигнати от огнена буря, причинена от взрива на дузина атомни оръжия, смъртта бе дошла толкова внезапно за тях, че те не изпитаха никаква болка.

По същото време малкият Роджър Дейвис караше колелото си и хвърляше вестниците пред праговете на хората, Роджър много обичаше своята работа като пощенски раздавач, пък и парите си ги биваха. Той беше само на 10, а вече си имаше работа и се гордееше от този факт. Караше бързо, докато не видя огромния облак във формата на гъба в далечината. Злокобно чувство обзе малкия Роджър Дейвис, чувство на предстояща гибел.

КРАЙ