Ейприл пак остана сама. В средата на Страшният път. Жив човек не беше стигал дотук. Беше сам - самичка и много гладна. Изправи се на малките си крачета и пое напред по пътя. Гъстата ѝ,черна коса,беше толкова порасла, че стигаше до глезените ѝ. Вървеше и вървеше... Беше толкоз гладна. Изведнъж Ейприл видя една огромна гъба. Тя пристъпи към нея, решена да утоли поне малко глада си. Гъбата, като някакво чудовище се изви, нарасна поне три пъти и погълна Ейприл. Но каква беше тази гъба!? Ейприл се огледа. Там имаше тераси, стълби с парапети... Тя  започна да се изкачва по стълбите, които бяха в страни от нея. Странно всичко тук беше направено от черен мрамор. Навсякъде сновяха огромни черни мравки. Те бяха въоражени с дълги стоманени копия. Ейприл вървеше нагоре, а сякаш слизаше надолу. В един момент се озова в средата на голяма арена. Трибуните ѝ бяха пълни с черни мравки, които крещяха и викаха на неразбираем мравешки език. Чак сега нашата Ейприл разбра, че е в центъра на тази мрачна гъба. Тя трябваше да се бие с някой!? Хилядите мравки скърцаха със зъби. Потриваха дългите си крака и викаха, викаха... " Какво пък, - помисли си малкото дете - дойдох до тук... Мама и татко ги няма. Няма, кой да ме спаси! Така било писано...".

   Една желязна решетка, точно срещу Ейприл, бавно се отвори. От там излезе черен бръмбар. Целият облечен със сребърни доспехи. Публиката започна да крещи още по - силно. Ейприл, ужасена се хвана за главата и започна да отстъпва назад. Тогава, без да знае тя докосна косте си, където имаше някой неща (Вие помните деца! Нали!) Някаква огромна сила разтресе земята. Ейприл видя пред себе си старата мечка. Отгоре се спуснаха две птици. Те с огромните си клюнове убиваха и мачкаха мравките. Отнякъде се появиха хиляди паяци. Оплитаха в мрежи черните мравки. Колкото мравки се спасиха, започнаха да се катерят по дърветата. Но и те бяха приятели на Ейприл. Разлюляха се и заудряха с клоните си последните живи мравки. 

  Голямата стара мечка подхвана Ейприл ѝ я сложи на раменете си. Над тях летяха две птици. Дърветата им правеха път...

   И ето пътят свърши. Голямото слънце огря Ейприл. Мечката я остави внимателно на земята, а Ейприл забравила всичко се затича с босите си крачета напред "Слънце, Слънце, така ми липсваше - извика с глас тя - Слънце, обичам те! Обичам те!...".

   Ейприл се огледа. Мечката я нямаше. Нито птиците... Тя седна на един бял камък и се загледа в безкрайната зелена равнина. Косите ѝ вече стигаха земята. Там още стояха две перца, козина от мечка и две тънки паяжинки...

   Ейприл се изправи и тръгна напред. Дишаше и дишаше! Слънцето галеше лицето ѝ. Тя беше единственият човек минал по този Страшен път. Тя имаше добро сърце! А добрите сърца ги обича и пази Господ!

   И вие, деца бъдете добри! Помагайте на хората, когато са в нужда! И обичайте Слънцето, защото и то ви обича!

------------------------------------------------

   КРАЙ

----------------------------

Беше малко страшно...

Само малко...

  ______________________

Написах аз в годината 2016...

(30. 04. 2016)

С много обич за вас, деца!