Ивета започна да свиква с живота в Алмерия. Хората, времето, работата – всичко беше идеално за нея. Идеално да забрави. Не че можеше, но мисълта, съзнанието – всичко беше ангажирано с новия й начин на живот. Децата бяха възпитани и не й се налагаше да хаби нерви за тях. „Началника” и „началничката”, както тя наричаше работодателите си, бяха шефове – мечта. И двамата като че ли са надпреварваха да я глезят – сякаш знаеха каква буря е в сърцето й и искаха да я успокоят. Единият почивен ден, който имаше прекарваше пак с децата – разхождаха се по плажа, ходеха до близкото село, в което някога са се снимали холивудски филми, виждаше се с леля си... Никой не я караше, но тя предпочиташе да не остава сама. Тогава всичко се връщаше в живота й и отново се случваше. Постоянните й ангажименти я откъсваха от болката. Не беше готова да е сама. Често даже се питаше дали някога ще бъде.
Дните минаваха и Ив можеше вече да се усмихва. Не, не, тя не забравяше, просто гледаше с други очи на нещата. Опитв ...