Страсти и разум - В търсене на щастието
Ивета започна да свиква с живота в Алмерия. Хората, времето, работата – всичко беше идеално за нея. Идеално да забрави. Не че можеше, но мисълта, съзнанието – всичко беше ангажирано с новия й начин на живот. Децата бяха възпитани и не й се налагаше да хаби нерви за тях. „Началника” и „началничката”, както тя наричаше работодателите си, бяха шефове – мечта. И двамата като че ли са надпреварваха да я глезят – сякаш знаеха каква буря е в сърцето й и искаха да я успокоят. Единият почивен ден, който имаше прекарваше пак с децата – разхождаха се по плажа, ходеха до близкото село, в което някога са се снимали холивудски филми, виждаше се с леля си... Никой не я караше, но тя предпочиташе да не остава сама. Тогава всичко се връщаше в живота й и отново се случваше. Постоянните й ангажименти я откъсваха от болката. Не беше готова да е сама. Често даже се питаше дали някога ще бъде.
Дните минаваха и Ив можеше вече да се усмихва. Не, не, тя не забравяше, просто гледаше с други очи на нещата. Опитваше да намери обяснение. После се отказваше...
Децата тръгнаха на училище и нейните задължения намаляха. Към тях. През деня тя беше в къщата с шефката и другите двама от прислугата. Но те имаха работа почти винаги, а Ив си почиваше в стаята. Понякога трябваше да прави компания на богаташката – разходки, кафе, играеха на карти, пазаруваха... След това си организираха модно ревю. Дефилираха една пред друга с новите придобивки. Забавляваха се. Този ден се очертаваше като другите. Закараха децата на училище; началникът беше отишъл на работа и двете жени „опустошиха” един магазин за дрехи, който след тях остана като след торнадо.
Сценарият беше ясен – дефиле с новите парцалки, част от които бяха за Ив. Сменяха облеклото си, смееха се, търкаляха се в леглото – приличаха по-скоро на разбеснели се тийнейджърки, а не на шефка и слугиня. В един момент, както бяха двете на леглото, Ивета усети ръката на жената до себе си върху единия си крак, която бавно се движеше нагоре... Момичето спря да се смее. Погледна въпросително.
- Нали не очакваш, че всичко това се случва заради доброто ми сърце? – шефката отговори с въпрос на въпросителния поглед.
- Но аз не мога. Не сме се разбрали... – опита се да обясни Ив. Но усети устните си захапани от нейните. Езикът на началничката се опитваше да проникне в устата й. Момичето успя да се отскубне. Беше по-скоро възмутена, отколкото изплашена: та нали тя беше омъжена, имаше деца?! Жената извика след нея, но тя вече беше в стаята си. Не знаеше как да реагира – да се смее ли, да плаче ли. И докато още беше в шок от случилото се, телефонът й звънна. Първият шок беше заменен от втори... Чу глас, който не предполагаше, че може да чуе. Беше Филип. Тя само трябваше да отвори вратата на къщата...
На прага беше момчето, което я обичаше.
- Но как? Как ме намери? Откъде имаш телефона, адреса...? Оказа се, че разпитал приятелките й, с които поддържаше връзка. Някои от тях бяха доста разговорливи... и така стигнал до Алмерия. Разпитал малко и хората го насочили. -И, ето ме тук! – щастливо завърши обяснението си той. Разбраха се след два часа да се видят на плажа – тя трябваше да вземе децата и да приключи работният й ден...
Слънцето вече залязваше и те се видяха. Морето беше топло, вечерта приятна, а въздухът – изпълнен с любов, вълнение и ... спомени. ... По-късно двамата изтупваха пясъка от телата си, а вълните отнасяха отпечатаните им фигури в безкрайността... Разхождаха се, говориха си, прегръщаха се...
- Мога да остана. Затова дойдох. Ще си намеря работа и ще бъдем заедно... - Ив го целуна. Вече бяха пред къщата.
- Не. Няма как. Трябва да живееш свой живот, а аз мой. Нямаме общо бъдеще. - Фил недоумяваше. Той я обичаше. Тя него – също. Но тази вечер, тя отново се върна във времето, когато получи най-голямата си рана. Той й напомняше за всичко, което искаше да забрави. Беше категорична:
- Сбогом! Бъди щастлив! - Опитът му да каже нещо беше неуспешен. Единственото, което успя, беше да даде воля на сълзите си.
Фил остана десет дена. Всеки ден се опитваше да убеди любовта си в тяхното общо бъдеще. Но беше безсмислено... Потърси цигарите, но вместо тях откри листче с телефонен номер и име. В самолета, като затвореше очи, вместо Ив все по-често виждаше Мила...
© Мария Петрова-Йордано All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Петинка, благодаря за търпението и интереса! Поздрави!
-
Хм, ама и ти оставаш вярна на себе си с твоето "очаквай неочакваното"!
И аз ще чакам, да знаеш! -
Яна, благодаря! Поздрави!
Грег, точно затова я спестих - че имате сърца. Току виж някой получи такова сърцебиене... И после кой виновен? - розовият роман, че и с елементи на порно а-а-а. Хихихи. Поздрави и благодаря, че се отби! -
Всичко е добре, но много бързо я отряза горещата сцена. Тъкмо си сипах едно, за да влеза в час и тя взе, че свърши. Недей така и ние сърце носим.
-
"Идеално за забравяне"...
Много , много смислено и стилно. Страхотен разказ! Поздрав! -
Момичета, благодаря, че сте с мен!
Светлана, да, Мила е на ред. Всички трябва да се научим да се радваме на мига. А то какво правим - спомени и планове. И забравяме, че живеем СЕГА! Поздрави!
Дими, ами всичко е част от съвремието ни. Ти за баланс ли - розов роман и народно събрание? Поздрави!
Деси, а може би не това е истинската й мечта?! Винаги трябва смелост - дори и да си реалист. Поздрави! -
Харесва ми, че героинята е реалистка и здраво стъпила на земята, но понякога трябва повече смелост,за да постигнеш истинските си мечти като например шефката на Ив...
Поздравления Мария и за тази част! -
Развесели ме с лисбийската история. Дали пък тя не е бъдещето на Ив. Предогаждам романа на Мила и Филип, но може и нещо съвсем неочаквано.Успех миличка, продължавам да следя, а в момента гледам и откриването на народното събрание.С обич Дими
-
Мария, на някои в търсене на щастието, им преминава целият живот. Дано поне се радват на мига, защото иначе животът си отминава. Идва ред и на...Мила, чакам!!!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
