Стъклото

   Странно нещо е дъждът. Идва тих и неочакван. Започва с капка, после втора... и ето, че след миг, безброй кристални капчици за пореден път се опитват да измият прахта от стъклото на прозореца ми. Толкова отдавна не бях поглеждала през него, че не разбрах кога е помътняло и е скрило слънцето от мен. Слава Богу, дъждът ще се погрижи за всичко. Дъждовните капки ще понесат със себе си всяка прашинка от стъклото и светкавиците на нощта ще успеят да надникнат в стаята ми. Ще ми се усмихнат зловещо и ще ме поздравят с далечен тътен. Докато капките дъжд продължават да се борят с мътилката по прозореца ми...

   Само че тътените звучат така близо, сякаш са до мен. Не ме поздравяват, а като че крещят в нощта. Сигурно искат нещо да ми кажат. Дали не ми се сърдят и те, заради мътното стъкло? Но какво да сторя... дори не съм усетила кога е потъмняло толкова. И какви са тези дълги бразди по него? Сякаш сълзи са засъхнали по лицето на разплакано момиче...

   Нов тътен. Всеки следващ крещи по-силно. Този път започвам да разбирам. Стъклото не е полепнало с прах. Следите са оставени от дъжда. Безброй капчици, опитали да заличат своите предшественици, но вместо това, полепнали върху тях. Колко ли дъждове и бури е видяло това стъкло? И дали тези бразди, разгърнали се като белези с причудливи форми, все още му причиняват болка? Какво ли е усещането една мъничка кристална капка да се стича надолу, оставяйки дълбок белег, който няма да изчезне сам? Боли ли? Може би не. А може би е боляло... само в началото. После капките са засъхвали една върху друга и така ден след ден, докато постепенно са заличили слънцето... и следващият дъжд е останал непочувстван.

   Пореден тътен. А може би последен. Защото най-после осъзнах. Не е било стъклото... а сърцето ми.