Стъклото
Странно нещо е дъждът. Идва тих и неочакван. Започва с капка, после втора... и ето, че след миг, безброй кристални капчици за пореден път се опитват да измият прахта от стъклото на прозореца ми. Толкова отдавна не бях поглеждала през него, че не разбрах кога е помътняло и е скрило слънцето от мен. Слава Богу, дъждът ще се погрижи за всичко. Дъждовните капки ще понесат със себе си всяка прашинка от стъклото и светкавиците на нощта ще успеят да надникнат в стаята ми. Ще ми се усмихнат зловещо и ще ме поздравят с далечен тътен. Докато капките дъжд продължават да се борят с мътилката по прозореца ми...
Само че тътените звучат така близо, сякаш са до мен. Не ме поздравяват, а като че крещят в нощта. Сигурно искат нещо да ми кажат. Дали не ми се сърдят и те, заради мътното стъкло? Но какво да сторя... дори не съм усетила кога е потъмняло толкова. И какви са тези дълги бразди по него? Сякаш сълзи са засъхнали по лицето на разплакано момиче...
Нов тътен. Всеки следващ крещи по-силно. ...