Понякога си мисля, че сърцето ми прилича на Луната и следите на всяка любов, докоснала се до него, остават завинаги.

            Понякога си мисля, че връзката ми с друг човек е като нов свят, който откриваме заедно, в който съществуваме само ние, двамата, който даже си има и име – Щастие. Цял един свят само за нас! Прекрасно, нали?! Един свят, който след изчерпване от „наш“ се превръща в „ничий“ или в по-лошия вариант - в „само мой“ или „само негов“. Не съществува гума, която да изтрие времето, чувствата, емоциите, думите, докосването, събитията, на които сме станали свидетели заедно.  Този свят не може да продължи напред, ако не го подкрепяме и двамата, но не може да се върне и назад, затова явно се опитва да се стопи, превръщайки се в сълзи или пък да се намали, като притиска силно до без дъх сърцето ми. Но е безсмислено. Любовта е била в мен и стъпките ù са останали завинаги.

             Понякога си мисля, че ако тръгна в друга посока, ако открия нов, различен свят нещо ще се промени с онзи, другия, вече бивш свят. Но не, промяната ще бъде само в мен, в отново искрящите очи, в отново повярвалото сърце, в новия копнеж, в откриването и подреждането на една нова вселена с някой друг, на нов свят, в който ще съществуваме пак двама. Това обаче не може да заличи болката, сълзите и притискането на сърцето, когато някога, някой или нещо ми напомни за останалата „ничия“ любов, когато този шегаджия живот преплете сегашните ми пътеки с отдавна уж забравените.

              Защото сърцето ми е като Луната – стъпките остават завинаги.