Светицата Куртизанка

— Ало, търся Джон Пол.

— Аз съм, да, кажете ...

— От градската болница се обаждаме ...

*****

Джон беше виждал Маги само няколко пъти. Тя беше започнала работа като камериерка в хотела преди две седмици. Беше я зървал из помещенията за персонала, как върви с бързи, целенасочени стъпки, носейки почистващите си препарати. Винаги беше тиха, винаги съсредоточена, сякаш се опитваше да се слее с фона. Но нещо в нея го караше да ѝ обръща внимание всеки път.

Първия път, когато се пресекоха в стаята за персонала, лицето му почервеня като цвекло. Сърцето му биеше лудо в гърдите му, странно чувство нахлуваше дълбоко в него. Никога не беше вярвал в любов от пръв поглед - все пак беше просто 17-годишен пиколо - но в този момент, докато тя стоеше там, разтърсваше парцал за почистване и изглеждаше леко объркана от претрупаната атмосфера в стаята за почивка, той осъзна, че не знае как иначе да го нарече.

Тя го погледна и той не можеше да откъсне поглед. Тъмните ѝ очи срещнаха неговите, след което бързо се спуснаха надолу. Бузите ѝ също пламнаха – съвсем леко, сякаш не беше очаквала и той да я забележи. Тя нервно дръпна подгъва на униформата си.

— Хей — каза той с дрезгав глас. Той се прокашля. — Аз съм Джони. Аз… работя като пиколо.

Тя се усмихна, но усмивката беше уморена, сякаш не ѝ беше лесно да намери нещо, за което да се радва. — Знам. Виждала съм те наоколо. Аз съм Магдалена.

— Да — каза той, опитвайки се да звучи небрежно, но гласът му все още беше стегнат. — Аз… не знаех, че работиш тук.

— Току-що започнах. Преди две седмици — отговори тя тихо, оправяйки презрамката на чантата си за почистване през рамо. — Добре е. Работата не е чак толкова лоша.

Джон кимна, без наистина да слуша думите ѝ. Мислите му бяха другаде — за нейното присъствие, за начина, по който изглеждаше толкова не на място в лъскавите, полирани коридори на хотела. Тя не беше свикнала с такъв живот, той можеше да каже. Неловкостта в стойката ѝ го издаваше, по същия начин, по който и неговият собствен дискомфорт в този свят на богатство и лъскави униформи го издаваше.

Искаше да каже още, но не можа. Вместо това просто се усмихна, въпреки че се чувстваше адски неловко.

„Ами... ще се видим някъде, предполагам“, промърмори той, преди да се обърне, за да си тръгне.

Гласът на Маги го спря. „Хей, Джони.“

Той замълча, несигурен дали я е чул правилно. Когато се обърна, тя го гледаше със същата онази малка, уморена усмивка.

„Не се тревожи“, каза тя, а очите ѝ омекнаха. „Не е нужно да се срамуваш.“

След тази първа среща Джон се улови, че постоянно мисли за Маги. Тихата ѝ усмивка, начинът, по който се движеше целенасочено, но винаги изглеждаше малко изгубена, сякаш не принадлежеше съвсем на лъскавия свят на хотела. Това го караше да иска да научи повече за нея, да бъде близо до нея по нежен начин, без хаоса и шума на света около тях.

Две нощи по-късно, след като смяната му приключи в полунощ, Джон се канеше да излезе през вратата за персонала, когато я забеляза, застанала сама близо до стълбището. Раменете ѝ бяха прегърбени, униформата ѝ леко набръчкана от дългата смяна, а лицето ѝ изглеждаше изтощено. И все пак имаше нещо несъмнено пленително в нея. Начинът, по който слабата светлина от коридора осветяваше чертите ѝ, я правеше да изглежда почти ефирна, като някой, излязъл от друг свят.

„Хей, Джони“, каза тихо Маги, с лека изненада в гласа си, когато го видя. Тя премести нервно тежестта си от единия крак на другия, сякаш не беше сигурна какво да каже. „Току-що ли си приключваш смяната?“

„Да“, отговори Джон, поглеждайки часовника на стената. „Точно щях да се прибера.“

Настъпи пауза, след което тя се поколеба, преди да проговори отново. „Аз… не знам дали би искал, но…“ Тя захапа устни, гледайки за момент към пода, преди отново да срещне погледа му. „Късно е и аз... всъщност не искам да съм сам в момента. Искаш ли... да се качиш в стаята ми? Само за малко.“

Думите увиснаха във въздуха и Джон усети как сърцето му препуска. Не беше типично за нея да иска компания, особено не след толкова дълга смяна. Той усещаше тежестта на самотата ѝ в гласа ѝ, въпреки че се опитваше да я скрие зад спокойна фасада.

„Сигурна ли си?“, попита той, несигурен дали я чува правилно. „Искам да кажа... късно е и...“

„Нямаше да те питам, ако не исках“, прекъсна го тя с мек, но спокоен глас. „Просто си помислих... ами, ако нямаш нищо против, бих искал компания.“

Джон кимна, преди да успее да се спре, странна смесица от нервност и вълнение премина през него. „Добре. Да, бих искал.“

*****

— Нямам какво да ти дам... — промърмори Джон , свеждайки поглед към пода. — Освен старото ми плюшено мече — добави той с тих, но искрен глас, сякаш този малък детски подарък можеше да означава нещо в света, който сега споделяха.

— Тогава ми го дай — отвърна тихо Маги, отправяйки му лека усмивка, която не достигна до уморените ѝ очи.

Джон преглътна, гърлото му се сви.

— Никога не съм имала истинско детство — прошепна Маги, сякаш изповядваше тайна.

Той беше на 17 години и работеше до късно като пиколо в хотел, в който никога нямаше да може да си позволи да отседне. Тя беше дошла от провинцията. Когато разбра, че е осиновена, избяга от хората, които се грижеха за нея, на връх 15-тия си рожден ден. Както и да е, и без това доведения ѝ баща я биеше за всичко. Съпругата му беша плаха и благочестива жена и не смееше да му каже нищо. Сега, на 19, най-накрая намери покрив над главата си и прилична работа.

Той нежно се премести върху нея и разтвори бедрата ѝ.

Усещаше я мокра. Усещаше пот по гърба си. Бързо разкопча панталоните си и без да ги сваля, повдигна цялата ѝ рокля и, горящ от нетърпение и желание да проникне в нея, насочи пениса си в океан от страст, разля се навсякъде, давейки се в похот и желаейки още, още и още…

Тя заби пръсти в гърба му и изстена тихо. Беше ѝ писнало от грубостта на мъжете, с които спеше. Джон бавно проникна в нея. Притисна бузата си към рамото ѝ, и тогава...

... и тогава той се разплака. Беше му за първи път. Търсеше нейната интимност, скрита под мекия мъх… Полудяваше!

Маги свръши с него… Цялата му девственост беше в нея, върху чаршафа под тях… И те се извисяха в транс, сякаш тичаха голи в небето, без да обръщат внимание на цялата мизерия в скромната хотелска стая в мазето …

Никога преди не беше чувствал нещо подобно — всичко беше свършило твърде бързо, първия път. Смесица от нерви, вина и изпепеляваща страст, нещо което не знаеше как да контролира.

През замъглени от сълзи очи той я погледна. Протегна ръка, пръстите му леко докоснаха косата ѝ, сякаш търсеше успокоение.

— Можем ли... да го направим отново?“— попита той с треперещ глас, несигурен дали е смел или просто отчаян.

Маги се обърна към него, непроницаема, погледът ѝ твърд, но дистанциран. — И какво ще ми дадеш този път? — отговори тя по детски, с невинна и кокетна усмивка.

— Вече ми взе детството — гласът му шептеше. Придърпа я нежно към себе си, сякаш докосваше скъп порцеланов сервиз. — Ще ти разкажа мечтите си.

*****

Минутите се простираха между тях, тихи и изпълнени с неизказано разбиране. Джон лежеше до Маги, сърцето му все още препускаше от уязвимостта, която току-що беше изпитал. За първи път в младия си живот той се почувства наистина забелязан и това го ужаси. Светът му винаги е бил свят на борба, на оцеляване, но сега, в този момент с нея, се чувстваше сякаш е замразен в нещо отвъд хаоса на живота им.

Маги се размърда до него, дъхът ѝ се успокои. В началото не каза нищо, сякаш претегляше тишината, опитвайки се да осмисли емоциите, които преминаваха през нея. Толкова дълго беше живяла на ръба - бореше се, оцеляваше, никога не знаеше какво е да бъдеш държан без предрасъдици, без тежестта на минало, което се вкопчваше в нея като сянка.

Джон, въпреки младостта си, сякаш я виждаше по начин, по който никой друг не я беше виждал. И за първи път от дълго време тя не се чувстваше просто като използван, изоставен предмет. В него имаше нежност, която я караше да се съмнява във всичко, което знаеше за себе си, за любовта и за това какво означава да бъдеш докоснат с нежност.

— Остани с мен —каза тя внезапно, гласът ѝ беше мек, но равен. Беше молба, но не отчаяна. Беше покана, която се задържа между тях като обещание.

Джон се поколеба, очите му все още отразяваха безпокойството на някой, който никога не е познавал истинска стабилност.

— Не знам как да бъда човекът, от когото имаш нужда — призна той тихо, част от него се страхуваше, че това, което споделяха, може да е мимолетно. Той нямаше богатство, нямаше власт, нямаше какво да ѝ предложи освен сърцето си – сърце, което едва сега беше започнало да разбира какво означава да се грижиш за някой друг.

Маги обърна глава, за да го погледне, очите ѝ търсеха лицето му.

— Ти не си човекът, от когото имам нужда — каза тя тихо, пръстите ѝ проследяваха очертанията на челюстта му. — Ти си точно този, когото искам.

Джон усети как дъхът му секна в гърлото. Тези думи, толкова прости, но пълни със смисъл, засегнаха нещо дълбоко в него. Искаше да ѝ повярва. Искаше да бъде мъжът, когото тя виждаше, този, от когото имаше нужда в живота си. Но как можеше да бъде такъв, след като цялото му съществуване беше само оцеляване?

Напрежението в стаята нарастваше, но не беше същото като преди. Сега беше различно - по-меко, по-деликатно, сякаш и двамата се учеха да се доверяват на нещо ново.

Маги се раздвижи леко, приближавайки се към него.

— Вече не си сам, Джони — прошепна тя с тих и утешителен глас. — Тук съм. И ще остана тук, ако ми позволиш.

Той не отговори веднага. Вместо това я придърпа по-близо, ръцете му нежно обхванаха лицето ѝ.

—Не искам да те пускам — промърмори сякаш на себе си, с глас, пресилен от емоция.

За миг всичко останало изчезна. Звуците на града, шумът на хотела, тежестта на индивидуалното им минало - всичко това изчезна. Имаше само те. Само тази крехка, нежна връзка, която се беше зародила между двама души, познавали твърде много болка, за да повярват в нещо толкова чисто.

Маги затвори очи и се облегна на него, сърцето ѝ биеше учестено. Тя нямаше представа какво щеше да ѝ донесе бъдещето, но в този момент нямаше нужда. Сега се имаха една друга и това беше достатъчно.

*****

Няколко дни по-късно, след края на поредната дълга смяна, Маги тръгна към задния коридор, познатият звук на износените ѝ обувки отекнаха в празния хотел. Смяната ѝ беше изтощителна и се надяваше да си почине няколко минути, преди да отиде в малката си, скромна стая. Но когато зави зад ъгъла към кабинета на персонала, видя г-н Милър - нейния шеф - да чака до вратата.

Г-н Милър беше мъж с тежко присъствие, острите му очи и властната му фигура ясно показваха, че е човек, когото не е лесно игнорирай. Имаше репутация сред персонала с бързите си преценки и студеното си поведение. Бивш затворник, превърнал се в управител на хотел, миналото му беше обгърнато от слухове - шепоти за връзките му с неща, които е най-добре да не се казват. И все пак Маги никога не беше попадала в полезрението му досега.

— Влез, Маги — каза той, гласът му спокоен, но с острота, която накара стомаха ѝ да се свие.

Маги се поколеба за момент, след което влезе в кабинета му, а миризмата на застоял дим и евтино кафе се носеше във въздуха. Сега не можеше да я избегне. Сърцето ѝ биеше малко по-бързо, но се опитваше да запази самообладание.

— Станали сте много близки с онзи, пиколото, нали? — Тонът на г-н Милър беше спокоен, но под него се криеше безпогрешно напрежение. Погледът му се задържа в нейния, докато се облегна назад на стола си и сплете пръсти. — Забелязах как те гледа. Как ти го гледаш.

Дъхът на Маги заседна в гърлото. Не беше осъзнала, че е толкова очевидно. Но истината беше, че не можеше да го отрече. Имаше нещо между тях, нещо меко и нежно, което се усещаше като малка искра в мрака на живота ѝ.

— Трябва да спреш тази... тази романтика — продължи г-н Милър, гласът му сега остър, като острие на нож. — Знаеш също толкова добре, колкото и аз, че хората като него не принадлежат на твоя свят. Ти си тук, за да работиш, Маги. Не да... се забавляваш. Особено с някой като него.

Умът ѝ препускаше, объркване и разочарование нахлуваха в нея. Не знаеше как да отговори. „Но... той не е като другите. Той е различен.“

Г-н Милър не омекна, очите му се присвиха.

— Не прави тази грешка, Маги. Ще се съсипеш. Мислиш ли, че ще остане с теб, след като забавлението свърши? Той е млад, не разбира какво всъщност е животът. Хората като него... вземат каквото искат и продължават напред. Ти ще останеш без нищо, както винаги.

Маги стоеше там, тежестта на думите му потъваше в нея. Трудно беше да спори с реалността на живота си - постоянната борба за оцеляване, изтощението, изолацията. Може би беше прав. Може би тя нямаше лукса на любовта.

Но тя не беше готова да се откаже още.

— Аз... не искам да го нараня — промърмори тя, повече на себе си, отколкото на него.

— Тогава недей. Пусни го, Маги . И никога не забравяй защо си тук. Работиш за мен, а не за някое момче, което не разбира през какво си преминала. Това е твоята реалност сега. Приеми я!

Последвалата тишина беше гъста и задушаваща. Мислите на Маги се въртяха, тялото ѝ беше напрегнато, докато стоеше там, усещайки пълната сила на студеното неодобрение на г-н Милър.

— А сега се върни на смяната си. И не ме карай да ти повтарям.

Гласът му омекна само леко, но в него имаше окончателност.

Маги кимна, едва се сдържайки, докато се обръщаше и излизаше от офиса. Сърцето ѝ тежеше, обременено от смесица от гняв, тъга и объркване. Докато се връщаше по коридора, не можеше да не се запита: Наистина ли е готова да се откаже от малкото, което беше намерила с Джони? На каква цена?

Но думите на г-н Милър отекнаха в съзнанието ѝ и за първи път от дълго време тя не беше сигурна накъде да поеме оттук нататък.

Съдбата щеше да й даде отговор по-бързо отколкото тя си представяше...