Мъжът лежеше безпомощен. С годините болестта го превиваше, надмогвайки всички опити да избяга от нея. Временни подобрения и после отново го връхлиташе с непреставаща методична последователност на преследвач, който не изпуска от поглед жертвата си. Чувстваше се жертва. Дните и нощите се въртяха в кръг, като въртележка и го замайваха и объркваха. Свален на леглото, той губеше представа за себе си и за света наоколо. В него оставаше миналото на живота му, но и то някак  хаотично нахвърляно, разпокъсано, несвързано. Това, на което се беше посветил, забавленията и удоволствията на този живот, приключенията, както ги наричаше, и които старателно пазеше през годините, и после ги полагаше върху платното в ателието си, оцветяваше ги, придаваше им свежест, привлекателност и красота. Запечатваше всичко в картините си, за да не може времето да ограби спомените му.

     Сега целият този живот, който го радваше някога, го гледаше от стените осветен от деня някак заплашително и тревожно. Някак безмислени висяха спомените, които болките на тялото му обезличаваха. Превръщаха ги в незначителни, дори излишни. Измамни и безцветни пред страданието му. Как обичаше нощите някога! Нощите бяха дните на неговия живот.  Те го осмисляха, веселяха, откъсваха от сивата, скучна  действителност на ежедневието, на неприятните, тягостни задължения. В някой бар, където на пилона се огъваха голи женски тела, в някаква кръчма сред смеещи се до припадък пияни мъже и жени, в нечие чуждо легло, в тъмни тайни квартири. Безкрайните кошмарни вечери на болестта, в които той в съня си привидно беше пак същият, търсещ онова, което цял живот го обсебваше, сега през болката на тялото му показваха него самия като една бездушна марионетка на страстта. Той се мяташе, а паметта му жестоко  изброяваше случилото се, което омаломощеното и недъгаво тяло беше неспособно вече да върши. Измъчваха го страстните сцени. Събуждаше се плувнал в пот и стичаща се урина, пребледнял, разтреперан, ожесточен. Крещеше, искаше да се извика, да се освободи от  цялата тази отвратителност на спомена на живота си, който сега го измъчваше, да се освободи от душащото му бреме, яхнало и шибащо  безмилостно сетивата му. Налудничаво и монотонно шептеше безпаметно онези вулгарни, цинични, възбуждащи думи, които беше свикнал да изговаря в нощите, отминали безвъзвратно. Не беше стар, но беше преди време остарял, грохнал. Нощта не свършваше, душеше го с непрогледността си, просъницата го хвърляше сред мрачни  влакове, в които беше самотен пътник. Изпод седалката се надигаше някакво чудовише и го хващаше с желязна ръка за гърлото.  Стряскаше се, пробуден, отново мъчително задрямваше. Озоваваше се в някаква стая, омотан в  паяжини, от които изпълзяваха пълчища паяци. Събуждаше се настръхнал от погнуса. Беше сам, никой не можеше да му помогне в болестта, която беше само негова. „Надминах Бергман със сънищата си“ – мислеше си, когато идваше на себе си. Сега искаше само едно единствено нещо – спокойствие.

     И само един сън му носеше успокоение и светлина. Тя. Плаха и кротка като сърна, сякаш слизаща от небесата. „Вятър вее от север и аз те обичам. Вятър вее от юг и аз те обичам.” След този сън целият ден му беше слънчево. Не знаеше как да го задържи. Нямаше платно, върху което да го изобрази, беше вече много късно и животът се оттичаше, и всъщност то не беше животът му. Онова там, в мрака на нощите му, то не беше животът му, сега разбираше, когато беше полужив, когато тъмнината го сломяваше и убиваше. То беше смъртта му, същата тази воняща, процеждаща се от отвърстията на  тялото му, задушлива смърт, която обяздваше тялото му, която наливаше обезобразявашата го отрова, в която той се мяташе обезумял сред другите тела, съвокупляваше се с тях, лигавейки се, говорейки гнусни, безмислени думи, жертви на похотта. Стискаше зъби до строшаване. Кога беше безумен, сега или тогава – питаше се, идвайки  отново на себе си. Как се е лъгал!  И кой беше всъщност, нима цял живот не си е задавал този въпрос, на който днес умът му отказваше да отговори. Аз кой съм, кое е името ми? Нещо дълбоко в него, което го владееше, му пречеше. Как му беше необходимо да се познае,  да се разбере, да осъзнае себе си, да се помири със себе си. Тя. Някога искаше да я пречупи, да я направи като себе си.  Да е тук сега, да притисне главата и до гърдите си. Да се опрости с нея. Да я положи в сърцето си, както не бе го направил. Най-после да сподели сърцето си, останало несподелено от толкова много измами! Светлина, светлина в душевния му мрак!  

     Главата му се наклони надясно, от устата му изтече бяла лепкава течност и тялото му се упокои. Освободен, бесът отиде да си търси нов дом.