Прас!
Светна ми изведнъж, все едно някой невидим хлапак ме удари с влажен парцал по лицето. Събудих ли се или заспах - не ми е ясно... но беше интригуващо. Стоях и гледах ледунките по скалата, които като зъби на акула украсяваха и озлобяваха величествената Родопа.
Някой се опря на рамото ми.
Тоя въпрос ми дойде някак изневиделица, опулих се на вятъра и стремглаво заблъсках мозъчните си клетки една в друга, така - ритуално, като при полов акт, та белким измислят нещо.
Но без полза.
- За вятъра. - Усмихнах се нелепо и измислих цяла философия за обръщението му вън и в душите ни. Но какви души. Хах, насред зимата, в тази отдалечена вила, в която дори календарът бе отекнал в спомени за 2006 и напомняше за себе си... за миналото, което рязко командваше днес, а днес като прошляк неблагодарен от правителството се молеше утре да е по-милостиво. - не е ли банално?
- Кое? - без капка интерес и издишан дим от цигарата попита тя.
- Свистенето на вятъра в ушите ни, това нахъсано за мъст свистене... което крещи - "ТИ СИ ВИНОВНА" и го повтаря милиарди пъти, докато сам не започнеш да папагалстваш думите му. Плод на нечия фантазия, навярно моята... но колкото и фантастично да звучи и колкото и банално това чувство за вина не ме напуска, а теб?
- Аз влизам на топло.
Аз постоях още малко вън, насаме с празното си съзнание и бутилка бяло вино, от която жадно отпивах.
И както си пийвах доволна и усамотена, не съм усетила как до мен е седнал някакъв старец с бастун и патронче ракия - "Карнобатска".
- Наздраве! - ухили се той. Чу се звън, който повече приличаше на кръстосване на шпаги по време на бой.
Отпивайки от мълчанието си, без да разменим повече погледи, старецът... реши да сподели знанията си с някой по-млад, та да не се затрият с него, и без това беше вече на години.
- Преди време - започна той загледан в далечината - имаше много хора в това село. И млади, и стари... и... имаше тогава една бабичка, дето всеки ден ходеше до реката, хвърляше нещо в нея и се връщаше в къщата си. И така всеки ден... години наред.
Един ден... е, ние бяхме млади тогава и любопитни дечища бяхме... та... един ден се срихме зад храсталака - аз и още трима момци бяхме. И мина пак на моста бабицата, и хвърли месал, пълен с нещо.... цопна месала в реката и тръгна надолу с водата барабар по течението. Аха-аха да си тръгне старата, разтресе се, заплака и забълбочи нещо, пък ние млади, наду ни един смях. Чу ни тогава тя и още по-силно се разтресе, ама без глас плачеше, само сълзите и падаха от моста надолу и цоп в реката. Тръгнахме да гоним ние месала, да видим какво има вътре. Гонихме ние... гонихме... беше се спрял на едни камънаци в дората, дето реката ставаше по-плитка. Взехме го, отворихме го... а вътре - малко хлебец, солчица и... писмо. Пък на писмото пишеше "Ей, син, върни се... върни се, син, знам, че си живо, пък ако не щеш да се върнеш, ето да хапнеш, залочек... дано не се измокри, ти нали си добре, син? Знам, че си живо, ти нямаше да ни оставиш без хабер. Ти недей се сърди на татя си, той инат човек е, не разбира. Знам, че си живо, син."
Заплака старецът... отпи глътка и продължи през сълзи.
И пусна женицата. Всите жълтици, дето имаше, пусна ги... в реката и пак писмо проводи. "за тебе, син, всичко ще си дам, барем се върни за малко. Да беше ми писал по-рано, та и баща ти да прочете, да види, че си живо. Ти... нали му беше рекъл, че ще се убиеш. Ние си помислихме, че си се метнал от скалата наистина, пък ти само си ни стреснал. Ама баща ти, гузно му стана, та след тебе скочи... уби се. Сега сама останах, върни се, син, дорде съм жива поне!"
Дечища.
Доде се усетя, беше станало късно, а аз, залисана в приказките на стареца... и подпийнала, мълчах и гледах залеза, над морето от облаци. Боричкаха се луната и слънцето на тая облачна завивка, мека и красива, достойна за небесните любовници.
Замълчахме пак, докато на дъното не остана нищо... нито капка.
Изправих се. Потупах стария по рамото, а той хвана здраво ръката ми, сякаш сам беше в цялото село... и тъй беше. Поканих го да влезе вътре, но не искаше. Кокалестата му ръка... как ли намираше сили да ме държи толкова силно, но не ме болеше. Спогледахме се. Гледаше ме, като дете сираче, загубено, забравено... само.
Прибрах се в вилата и мълчаливо приседнах край камината. Беше толкова шумно, всичко се клатеше в ритъма на баса, който сякаш щеше да събори къщата.
Познати физиономии кръжаха около масата, като мухи около изпражнение, скачаха, викаха... надрусаните им физиономии напомняха глутница свирепи и малоумни хиени, които бързаха да изядат по-голямо количество от подарения им живот на богати дечица, който сякаш по някакво правило или задължение мразеха родителите си. Защо?
Не усетих как съм заспала и някой от хищниците ме е оставил в леглото, завил ме е... чак и себе си е завил заедно с мен. Сънувах ли или беше истина...
Тръгнахме си с кервани коли, пролет беше. А колите като добитък редом с нас, а ние встрани... на паша. И вървим по бистро езеро, цамбуркаме, в краката ни риби плуват и до една червени. Пред мен месал и писмо, писмото от майка ми. И аз чета: "Аз за тебе, син, всичко ще си дам..." до писмото хляб и сол, но не се бяха намокрили. Пред нас мост, на моста баба ми, реве ли, реве... а аз стъпвам по камъните, страх ме е от сълзите и, не отидох да я утеша, че съм добре. Аз само се шегувах, че няма да се върна, ей ме на - връщам се.
Ледунките бяха подредени като ограда, да не излезе някой от пътя, а един силен вятър свиреше по горите на Родопа и разказваше за грешките си в младостта. Носеше се аромат на домашна ракия.
© Биляна Бозинарева Todos los derechos reservados