Прас!
Светна ми изведнъж, все едно някой невидим хлапак ме удари с влажен парцал по лицето. Събудих ли се или заспах - не ми е ясно... но беше интригуващо. Стоях и гледах ледунките по скалата, които като зъби на акула украсяваха и озлобяваха величествената Родопа.
Някой се опря на рамото ми.
- Студено е. - каза тя и запали нервно цигара, сякаш палеше камината в най-уютния дом на земята... или някъде по небето... и аз не знам. Все пак всеки живее някъде из никъдето в съзнанието си.
- Да. Студено е. - измрънках заключително и отместих ръката й, по-далеч от себе си
- За какво мислишш?
Тоя въпрос ми дойде някак изневиделица, опулих се на вятъра и стремглаво заблъсках мозъчните си клетки една в друга, така - ритуално, като при полов акт, та белким измислят нещо.
Но без полза.
- За вятъра. - Усмихнах се нелепо и измислих цяла философия за обръщението му вън и в душите ни. Но какви души. Хах, насред зимата, в тази отдалечена вила, в която дори календарът бе отекнал в спомени за 2006 и напомня ...