Лято е и имам сини очи. Кожата ми изгаря от силното слънце и се бели, после става тъмна като кожата на циганин от Комлука. Имам тридесет слънчеви бани, от края на май досега, затова съм толкова черен вече. Освен това съм и добър събеседник, май затова моите приятели ме викат да ходя с тях на плаж.

Всяка сутрин чукам на прозореца на Мирчо, някъде към осем и половина, за да го събудя, понеже той обича да спи до късно. Мирчо е от София, баща му е голям човек - Бокито го наричат. Понякога и Фильо идва с нас на плаж. Фильо учи за моряк във Варна, но сега е в лятна ваканция. Тяхната къща е до къщата на Мирчо, а аз живея в къщата отсреща, онази на ъгъла. Тя тази къща не е на Мирчо, а на дядо му Мирон, на когото е кръстен, а дядо му е баща на Бокито - големият човек, за когото само сме чували, но още не сме го виждали.

Мирчо е по-нисък от мен, рус и със сини очи. И аз имам сини очи, но съм тъмно кестеняв, висок и мноого слаб. Фильо пък е с кафяви очи и с черна коса. Той също не е висок, колкото Мирчо е. Само аз съм висок, и то - доста, те май ми завиждат за това, но аз не им се сърдя. И двамата са по-големи от мен, но аз явно раста по-бързо от тях. Нямаме още приятелки, ходим на плаж само тримата. Когато дойде време за училище, Мирчо ще се прибере обратно в столицата. Там ще остане една седмица при чичо си, журналиста, за когото ще ви разкажа по-късно, а после ще замине при баща си в Гренландия.

Баща му работи там, и цялото му семейство е с него. Мирчо има две сестри и един брат. По-малката му сестра и брат му са от втората му майка. Баща му се оженил повторно, понеже майката на Мирчо умряла преди няколко години. Майка му умряла млада, а баща му, който нямал време за децата си, понеже бил много зает човек, си намерил нова жена, доста по-млада от него, за да му роди още деца, и за да може да се грижи за всички. Новата майка на Мирчо се съгласила на условията на големия човек, после се оженили. Условията били добри, а животът в Гренландия - повече от приличен. Новата майка на Мирчо била с черна коса, не руса, като неговата му майка, истинската, която умряла млада. Мирчо не харесвал новата си майка, но нищо не можело да се направи, понеже баща му така бил решил и точка по въпроса значи. Същият този, бащата работил нещо към министерството, някакви проучвания правил, но никой не знаеше със сигурност какво работи бащата на Мирчо. Знаеше се само, че живее в чужбина със семейството си, и държавата му плаща всички разноски, плюс голяма заплата дори, и затова всички казваха, че бащата на Мирчо е голям човек.

Аз и Фильо живеем тук - на морето. Моят дядо Петър, на когото съм кръстен е приятел с дядото на Мирчо. Понякога двамата дядовци ходят за риба. Понякога ни взимат и нас тримата със себе си, но не често. Мисля си, че не искат да ни взимат с тях, понеже само им пречим да си приказват, и не можем да ловим риба много добре.

Моят дядо бил рибар, излизал с лодка в морето да лови риба с мрежи, после продавал рибата на брега. Един ден дошли едни хора при него, наричали ги комунисти тези хора, така ми каза дядо. Това било отдавна. Хората искали дядо ми, заедно с други рибари да ги закарат с лодките си до Одеса.

До Одеса с рибарски лодки е много път, това щях да го разбера сам, след няколко години, когато щях да уча в рибарско училище, за да стана и аз рибар като дядо ми. Тогава щяхме да плаваме до Одеса, но с кораб. Да плаваш с кораб до Одеса е друга работа, по-бързо стигаш, а и корабът е доста по-удобен и голям, там има каюти, в които можеш да спиш. На кораба има също и столова за моряците, наричат я салет, а столовата за капитаните я наричат каюткомпания. Каюткомпанията е по-голяма, с по-хубави маси и столове, не малка и тясна като моряшката, понеже капитаните са важни хора на кораба.
 

Когато щях да ходя до Одеса, след време, на кораба щяхме да сме само ученици, и нямаше да има комунисти, които да искат да ги вземем с нас. Щеше да има само няколко преподаватели с нас, капитанът, моряците и един човек, който беше дебел и не знаехме какво работи, както и кой е той не знаехме. Понякога този човек, дебелият щеше да ни разказва някакви истории за комунистите, как навремето били отишли с лодки до Одеса, и колко им било тежко тогава. Аз обаче вече ги знаех тези истории, от дядо ми и затова щеше да ми е много скучно, и щях да се прозявам дори от скука, а дебелият щеше да ме гледа доста неприятно, и нямаше да ми казва защо ме гледа така.

Одеса е голям град, красив, има много сгради от царско време, има и площади там, има и много бандити също. Комунисти нямаше да видя, сигурно комунистите щяха да имат работа на пристанището, там където са лодките. Един ден щяхме да се разхождаме със съучениците ми около пристанището в Одеса, и тогава един бандит щеше да поиска да купи маратонките, с които бях обут. Аз нямаше да искам да му ги продам, понеже бяха нови. Бандитът нямаше да има маратонки, но щеше да има пари в ръката си, и с тези пари щеше да иска да плати моите маратонки. А аз щях да имам мои пари в джоба, и щях да съм много горд, че парите са мои, и съм ги спечелил сам и толкова за историята с маратонките.

Моят дядо Петър, на когото съм кръстен, не можал да откаже на онези, които искали да бъдат закарани до Одеса. Те пари не му дали, но му обещали друго. После забравили какво са обещали. Дядо не забравил обаче, понеже им повярвал. Доста време след случката с дядо ми, същите тези щяли да ходят не в Одеса, а в Гренландия, и не с рибарски лодки, а със самолети, и държавата да им плаща всички разноски, плюс голяма заплата дори. Тях вече нямало да ги наричат комунисти, а бизнесмени. Накрая щели да ги наричат политици.

Та, качили се комунистите, и дядо ми подкарал лодката към Одеса. Обаче, тъкмо излезли от залива, и ги настигнал един бърз катер. В катера имало едни хора с автомати и рупори. Това били хората на закона и на държавата. Държавата плащала на тези хора на закона, за да пазят държавата. А законът ги пазел, за да могат те пък да пазят държавата. На мен ми се струва доста объркано всичко това, ама дядо казва, че като порасна ще ми стане ясно всичко. Хората на закона заплашили дядо ми, че ако не се върне на брега, заедно с онези, ще започнат да стрелят по лодката му с автоматите си. Говорили с рупора, понеже в морето е доста шумно, и не можеш да чуеш какво ти казва някой, ако този някой няма рупор и автомат и не е човек на закона. И дядо ми, като видял, че са насочили към него и лодката му автоматите си, им повярвал. Понеже, когато някой ти говори с рупор и е насочил автомат срещу теб, няма как да не му повярваш.

Един ден Мирчо ни покани на рожден ден. Неговият рожден ден е през юни, а моят - през юли, но аз съм по-малък от него с една година. Мисля, че Мирчо ни покани на рожден ден, понеже тук, при дядо си, на морето няма много приятели. Ако живеехме и ние с Фильо в столицата Мирчо сигурно нямаше да ни покани на рождения си ден, понеже той там си има други приятели, а бащите на неговите приятели от столицата и те са големи хора като неговия баща. Тук обаче, на морето, все още няма толкова много големи хора, и затова Мирчо си има само Фильо и мен за приятели.

Рожденият ден на Мирчо беше хубав: имаше шоколадова торта, бяха дошли и доста хора, и то - все възрастни. Единият май беше доста пиян, но пък иначе говореше важно, докато залиташе и се подпираше на оградата на къщата, понеже рожденият ден беше в двора:

— Миро - казваше той на Мирчо - Един ден ти ще станеш като баща си, ако не и по-голям дори. А тези двамата будали тук - продължи важният пиян гост, като посочи нас двамата с Фильо - ще лапат мухите.

Гостът отвори зелената дъсчена портичка, и се заклатушка по павираната улица, подпявайки си мелодия от популярен филм: "Ние сме на всеки километър..." Гледах след него, докато изчезна от погледа ми. После се обърнах и видях как Мирчо духаше свещите на тортата си. Изглеждаше щастлив. Накрая възрастните седнаха под лозата да си говорят и да си казват "Наздраве", а ние влязохме в големия хол, за да играем "Монополи" - играта, която пияният бе подарил на Мирчо. Играта беше интересна, но много не я разбирах, така че загубих всичко. На Мирчо обаче много му се удаваше тази игра, и спечели почти всичко: и хотелите, и банката, дори затворът беше негов. Стана ми скучно, и ги оставих двамата с Фильо да си играят на каквото си искат. Прибрах се в къщи - миришеше на пържени попчета. Измих си ръцете и седнах на масата. Попчетата в чинията пред мен бяха още горещи, посегнах и си взех едно, а за хотелите, банките и затворите на Мирчо вече дори и не си спомнях.