След като изпратих детето до училище се разрових из чекмеджетата, в които криеше важните си неща. Да, не правих нещо хубаво, но просто се нуждаех от поне една причина защо ни напусна. Ако беше жив, щеше да преобърне целия свят, но щеше да накаже човека, който е бъркал в нещата му. Погледът ми спря на едно писмо, което беше насрочено да се изпрати точно на датата, която той си отиде. За моя голяма изненада получател бях аз. Но защо? Отворих плика внимателно, с надеждата когато се върне да не разбере че съм пипала нещата му. Думите бяха написани ръкописно и с красив почерк. Писмото гласеше: ,,Мила моя, не ми се сърди (защо по дяволите го казвам). Та, аз заслужавам много повече от това да ми се сърдиш. Да, знаех, че ще умра. Още от дете имах проблеми. Майка ми, да почива в мир, знаеше всичко, но ми обеща, че ще отнесе всичко в гроба. Не исках да се привързваш към мен, защото така щеше да ти е по трудно да се сбогуваш с мен. Често бях на ръба да ти кажа абсолютно всичко, но се сдържах, защото си мислех, че това е за ваше добро. И да бях ти казала, нищо нямаше да се промени. Никога не съм изричал, че обичам някого. Но днес имам смелостта да ти го кажа. Обичам теб и нашето прекрасно дете. Нека то не научава, че аз съм се превърнал в звезда. Нека не научава, че съм такъв негодник, който предпочита парите пред семейството. Обичам ви и ще ми липсвате (колкото и глупаво да звучи). Ще се видим скоро...’’Със сълзи в очите, стиснах силно писмото и го скъсах. Не ми беше нужно. Научих това, което трябваше. Бях раздрана до болка. Толкова време заедно, а аз не съм усетила, че той ме обича и че прави всичко за нас. Защо? Защо беше решил това? Това ли заслужавах – да разбера истината от едно ,, съдбовно писмо’’. Нуждаех се от малко време, за да възприема нещата, такива каквито са. Време прекарано с най-прекрасното същество на този свят – сина ни.             

Михаела Илиева