Пътят бе прашен и пуст...

Добре познатият, вечният път...

От време на време някоя кола профучаваше,

прахолякът се разнасяше, но после прахът пак се разполагаше удобно върху нагорещения асфалт.

Капеха сълзи... Безброй съзли...

Коя от коя по-прозрачни...

Коя от коя по-измъчени се отронваха, за да направят място за следващата сълза...

Сълзи...

Изстрадали... Предадени... Самотни...

Топлата пепел ги поглъщаше и от тях не оставаше и следа...

Но идваха нови, и нови...

Порой от сълзи...

Сезоните се сменяха...

Есента ги разпиляваше по пътя...

Зимата ги правеше на ледени кристали и с цялата си циничност от тежките сълзи си правеше бляскави кристали...

Пролетта пък ги размиваше с уханните си дъждове...

И лятото отново ги прикриваше в горещата си пепел...

Но те бяха вечни...

Сълзи, сълзи...

Излъгани, предадени, болезнени...

Сълзи! Безброй сълзи...

Очите бяха уморени...

Сълзите също...

Но се стичаха без край...

Сълза, тупнала на пътя,

се равняваше на рана във сърцето...

Но сълзите бяха все тъй безчет!

Нима едно сърце, мъничко и нежно,

е толкова ранено?

Толкова пробито от думи, арогантност, злоба, гняв и самота!?

От човешката природа?!

Тихо... Тихо... От нийде звук, от нийде стон...

Само се чува глухото "Кап, кап..."

Сърцето млъква... Душата плаче безмълвно...

А сълзите продължават да мият

мръсния път на човешката душа...