Пътят бе прашен и пуст...
Добре познатият, вечният път...
От време на време някоя кола профучаваше,
прахолякът се разнасяше, но после прахът пак се разполагаше удобно върху нагорещения асфалт.
Капеха сълзи... Безброй съзли...
Коя от коя по-прозрачни...
Коя от коя по-измъчени се отронваха, за да направят място за следващата сълза...
Сълзи...
Изстрадали... Предадени... Самотни...
Топлата пепел ги поглъщаше и от тях не оставаше и следа...
Но идваха нови, и нови...
Порой от сълзи... ...