Усмихвам се но всъщност душата ми  плаче.Усещам топлината  от неговата ръка,която ме е хванала здраво ,като в примка.Вървим напред забързано...с бързината на товарен влак който  няма търпение да се  отърве от ненужния  товар  ,който носи.Слънцето се отразява   в  червените  къдрици   на момичето,а топлия  вятър минава нежно покрай нейните  крака  .Облаците бързо бягат.Погледа нагоре към безкрайната синева ми напомня за времето  в което сме били заедно.Автобусът пристига.Поглъщам  от облака прах  който се носи около мен  преудолявам трите стълби които ме разделят от него и махам с ръка за довиждане...задържам напиращите  сълзи докато той се обърне,след което си пожелавам нещо хубаво нещо ценно  ....нещо което  желая Какво ли е то?   

Може би  да го  видя скоро....