Усмихвам се но всъщност душата ми плаче.Усещам топлината от неговата ръка,която ме е хванала здраво ,като в примка.Вървим напред забързано...с бързината на товарен влак който няма търпение да се отърве от ненужния товар ,който носи.Слънцето се отразява в червените къдрици на момичето,а топлия вятър минава нежно покрай нейните крака .Облаците бързо бягат.Погледа нагоре към безкрайната синева ми напомня за времето в което сме били заедно.Автобусът пристига.Поглъщам от облака прах който се носи около мен преудолявам трите стълби които ме разделят от него и махам с ръка за довиждане...задържам напиращите сълзи докато той се обърне,след което си пожелавам нещо хубаво нещо ценно ....нещо което желая Какво ли е то?
Може би да го видя скоро....