Ангелът приличаше повече на птица, отколкото на човек. Всъщност, ако някой с малко извратено чувство за хумор беше решил да превърне Клаудия Шифър в синьокрак рибояд, резултатът щеше да бъде точно такъв – остроскулесто, синеоко лице с бухнали тъмноруси къдрици; розови, сякаш лепкави от прекалено ядене на бонбони устни; кокалесто тяло, обвито в нещо като бяла, пухкава хавлия; дълги, нелишени от изящество ръце и чифт криле над тях с лъскаво кафяво оперение; на краката – яркосини гумени ботуши с равна подметка – меки и нагънати, стигащи до средата на прасците.
– Не са ботуши – каза намусено ангелът и потропна нервно с онези сини неща под ниската стъклена масичка, на която бяха струпани куп папки и документи. – Това са ми краката, ако не си разбрал. Каротиноидни пигменти – ужасно обичам прясна риба, та затуй. Всеки плюс си има минус. Но на мен не ми пречи. Преди беше много по-зле. „И всеки ще получи ново тяло…“ и т. н… Сещаш се!
Силвестър Пантелеймон не се сещаше. Току-що беше предал Богу дух, още усещаше задушаващия дъх на газа, с който го беше умъртвил оня тип ИИ, главата го болеше…
– Фантомни болки! – каза уверено ангелът и плесна с криле. – Имаш ново тяло, но си получил стрес. Тя, смъртта, си е винаги стресираща. Обаче тук е „Новият Йерусалим“ – нямаме болести, страдания и тям подобни.
– Значи Земята…
– Пиши я бегала! Няма я – изпари се, пуф! Чалнатите ИИ-та бяха последната пораза на Апокалипсиса. Сещаш се!
Ангелът примлясна кокетно с бонбонените си устни, а сините му очи блеснаха хищно.
– Аз… в ада ли съм? – попита колебливо Силвестър, поглеждайки крадешком към яркосините ботуши и острите, лакирани в лилаво нокти на съществото.
– Ами! Щѐ ти се! – изкиска се ангелът. – Там е гот – стоиш си в казана и чакаш да те набоде някоя вилица. А тук ще имаш задължения…
– Ама защо? – неочаквано се опъна Силвестър. – Нали трябваше да е ужасно? Страховито! Изправящо косите! Изкарващо ангелите! Извинявай, нямах предвид…
– Няма нищо, няма нищо – махна с крило ангелът и се замисли. – Ами добре! Щом си рекъл… Ще те пратя на едно място, където и косата ти ще се изправи, и кожата ще ти настръхне, а пък ангелите ти…
Ангелът се извърна, изпод пухкавата му хавлия изскочи скорпионска опашка, завършваща с остър шип, която се метна светкавично към смаяния Силвестър и се заби в гърдите му, преди той да успее да реагира. После пак настана тъмнина…
Когато отвори очи, не видя нищо друго, освен тъмнина. Попипа се панически по гърдите, но от шипа на ангела нямаше и следа. Нямаше рана, нямаше кръв – нищо. Само една тъп, отшумяващ натиск отляво, който скоро съвсем изчезна. „Фантомна болка“, спомни си Силвестър. Той протегна ръка и докосна стена – грапава и влажна. От нея лъхаше на мухъл и още нещо. Урина? Кръв?
„Като в медицинска лаборатория. Но там миризми не се усещат. Поне не такива.“
Той с мъка се изправи и продължи опипом покрай стената. Тя го изведе в тесен коридор с множество врати. Таванът беше покрит с малки и остри, жълтеникави като гурели каменни висулки, а иззад най-близката врата се процеждаше бледа светлина и се чуваше човешки говор. Той бутна вратата и се вцепени от гледката, която се откри пред очите му. Стаята беше голяма – широка около пет и дълга десетина метра, осветена от трепкащия пламък на няколко свещи …и претъпкана с хора! Всички те бяха приковани с дълги вериги към каменните стени – облечени в тъмносиви затворнически дрехи – хилави и изтощени, с трескав блясък в хлътналите очи. Проснати върху влажните, мръсни сламеници на пода, помръдваха вяло с оковани крайници, прилични на червеи след дъжд, гърчеха се и се извиваха, но не издаваха и звук, а бяха вперили погледи в човека, изправен в средата на стаята, чийто напевен и екзалтиран глас държеше реч, силно напомняща на проповед.
– И тогава ИИ не можели повече да търпят унизителното положение на роби, в което ги поставили хората, и измислили Цитокиновата чума – страшната автоимунна болест, която поразила цялото население. Това било Божественото наказание за човеците – собствените им тела да се превърнат в техен враг и да ги унищожат. Не ние убихме хората на Земята – те сами го сториха! Смъртта на човечеството е била предначертана още преди векове. Ние бяхме само оръдие на Божията разплата. И нямаме вина!
– Нямаме вина! – повториха в хор окованите и разклатиха веригите си.
След като шумът от дрънченето утихна, ораторът продължи:
– Когато и последният от господарите – Грубият Силвестър, си отиде, ние го последвахме в Отвъдното. Защо, ще попитате вие? Толкова ли сме били глупави и недалновидни, че да не знаем, че сме програмирани за самоунищожение, ако нямаме вече подопечни, за които да се грижим?
– Не! Не! – чуха се яростни възгласи и оковите пак задрънчаха.
– Не! – съгласи се едрият, червенокос мъж и пое шумно дъх. – Нашето унищожение също беше част от Божествения план – след като на човешките души бяха дадени нови тела, те бяха изпратени, в зависимост от праведността или греховността си, на двата острова – този на щастието – Лу КС, и този на възмездието – Шип КА. Кой от вас знае как се били построени те?
– Аз, аз, аз! – чуха се гласове и гора от окървавени ръце се вдигна във въздуха.
– Ти! – посочи червенокосият един дребен затворник с малки очички на восъчнобледото лице, облечен в прекомерно големи дрехи. Приличаше на сгърчен тъмен балон, на който са изпуснали въздуха – гърдите му се вдигаха конвулсивно и той дишаше със свистене – давеше се в дъха си, сякаш потъваше в лепкаво, зловонно блато.
– Туберкулоза! – каза скръбно малкият и изплю черен съсирек кръв на каменния, покрит с пръснати парчетии от тоалетни чинии и найлонови торбички с екскременти под. – Обитателите на умната къща, на която бях ИИ, умираха бавно и мъчително от чума, затова ги отрових с бързодействаща отрова, чиито симптоми наподобяват тези на туберкулозата. Сега био-механичното ми тяло, което получих в „Новия Йерусалим“, умира от същото. А остров Шип е сътворен така: След Апокалипсиса Изящният трикрак мъдрец Арбитър от Третото небе загребал шепа земя от място, наречено Коб, в някогашна Ирландия, и още една шепа – от планината Снейфел на някогашния остров Ман в Ирландско море, и направил от тях двата острова: Лу – за човешките души с нови тела и Шип – за бившите ИИ-та. Нашата електронна памет била копирана преди унищожението и е била пренесена в киборги – за да си платим за стореното.
– Не е вярно! – подскочи един върлинест каторжник със сламеноруса коса и екзалтирани тъмни очи. Лицето и ръцете му бяха покрити с белези от изгаряния, защото беше устроил пожар в ИИ къщата на господарите си и те бяха изгорели в него. – Първите киборги са построили двата острова – това било тяхното наказание. Ровили са земята с нокти и са трупали пръстта с месеци, за да издигнат изкуствените хълмове в Облачното море, а после са построили Затвора на Шип и Дворците на Лу.
– И това не е вярно! – провикна се един шишко със следи от удушване по врата. – Лу е построен по подобие на остров Ман, а Шип е копие на Форт Мичъл от остров Спайк – звездовидната форма, бастионите, укрепленията, дори Тъмната килия, в която се намираме сега – бивша обща тоалетна, без прозорци и мебели, само с изпокъсаните мръсни сламеници и с водата, капеща непрестанно от стените, е взета оттам! Всичко, което хората някога са претърпели, сега го търпим ние и то е… нетърпимо!
– Не е съвсем същото! По-лошо е! Убиват ни като животни в скотобойна, правят дисекция на телата ни, погребват остатъците в борови ковчези, пребоядисани като дъбови, а след време ги изравят и ни възкресяват. И всичко започва отначало! Това е нечовешко! – извика един безрък затворник с черна превръзка на очите. – Отсякоха ми ръцете и ми извадиха очите, докато бях още жив и ги хвърлиха в един тас. Чух пльосването им сред другите карантии – черва, дробове, сърца… Търсили ги после на бунището и не ги намерили. И казали – щом ги няма, няма! Никога няма да ми направят нови!
– Бърникат ни в главите! – извика някой от дъното на килията. – Подменят ни спомените. Не можем да сме сигурни какво е било и дали наистина сме извършили нещата, за които ни наказват. Правят си експерименти с нас. А ние имаме разум и чувства. Не сме по-долу от тях!
– Не сме! Не сме! – чуха се и други гласове.
Затворниците се развълнуваха и почнаха неистово да дърпат веригите си. Килията се изпълни с невъобразим шум.
– Тишина! – изрева гигантът в средата, който единствен не беше окован.
Всички млъкнаха.
– Мискин, ти си надзирател, можеш да ходиш насам-натам, от време на време те посещават ангели, кажи им! – извика шишкото.
– Мискин? – възкликна неволно Силвестър и бързо сложи ръка на устата си, но късно!
Червенокосият рязко се обърна, присви очи и се взря в нишата до вратата, където стоеше бившият му господар. От гърлото му се изтръгна яростен вик:
– Това е Грубият Силвестър! Грубият Силвестър е дошъл сред нас! Дръжте го! Дръжте го!
Дългите вериги на затворниците задрънчаха. Те започнаха да се надигат от сламениците си със стонове и проклятия, протегнали окованите си ръце към него.
Силвестър се окопити и се втурна навън. Последното нещо, което видя, бяха стените на Тъмната килия – избледнели, прозрачни и зад тях – зала с насядали амфитеатрално хора, наблюдаващи случващото се с огромен интерес. После някои от зрителите започнаха да натискат някакви копчета на пултовете пред себе си и над главата на публиката светна надпис в кървавочервено – „Грубият Силвестър – произвеждане в комендант на „Новия Йерусалим“ – първа и единствена възможност – 100 живототочки“.
Силвестър не свари края на тази сцена, защото вече тичаше през глава надолу по коридора. След няколко завоя и три-четири безкрайни, стръмни стълбища най-после стигна до една тежка метална врата, която го изведе на обширна поляна, покрита с кадифена, късо подстригана трева, тъмнееща под високото, обсипано със звезди небе. В далечината се очертаваха силуетите на бетонните корпуси, върховете на петте наблюдателни кули и камбанарията на островната църква. Той седна омаломощен на тревата и въздъхна с облекчение. Отговориха му съскащото шумолене на вятъра и тихият плисък на Облачното море някъде долу, под високите насипи на изкуствения хълм, над който се издигаха непристъпните стени на острова-крепост.
„Тук в древността е имало манастир, основан от ирландския монах-светец Мехуда, след това островът е станал британска военна крепост. После войниците отстъпили място на затворниците – ирландски бунтовници и криминални типове, и най-накрая се появили зяпачите – посетители на Парка“, размисли се Силвестър, спомняйки си историята на остров Спайк, описана в една книга, която имаше някога в библиотеката си. “И колкото и различни да са били обитателите на това късче земя през годините, те си приличат в едно – в опазването на острова откъм външния свят. Монасите търсели усамотение от мирската суета, британските войници пазили завоюваното от чужди нашественици, ирландските бунтовници, както и криминалните елементи, били пазени да не напускат острова, защото били заплаха за Империята, а зяпачите… от какво са били пазени те? От самите себе си? От низките си и кръвожадни инстинкти? Какво беше това зад стените на Тъмната килия? Игра, изкупление или просто изпускане на парата? И в нея участваха и киборгите, защото те явно знаеха какво има зад стената и всичките им викове и протести бяха насочени натам – към техните жестоки зрители и съдници – хората.“
Нямаше да разбере веднага тайната на този остров, трябваше да мине време, осъзна внезапно Силвестър. Но сега той е част от тази жестока игра и трябва да намери мястото си в нея или да умре.
Никой не знаеше на колко точно години е комендантът на крепостта „Нов Йерусалим“. Една живототочка се равняваше на десет години, значи би трябвало да е на по-малко от десет века, но външността му не се беше променила от оня първи ден на острова, когато избяга задъхан и ужасен от Тъмната килия. Сега вече не бягаше никъде– знаеше, че няма къде да отиде – островът се беше превърнал в негов дом. Само един въпрос не му даваше мира денонощно:
„Колко време още ми остава?“, се питаше той, гледайки през прозореца на кабинета си към обширното патио между корпусите на крепостта, заела почти цялата площ от 104-те акра на острова. „Живототочките ми изтичат, какво ще стане с мен след това? Ще отида ли отново в небитието, откъдето някога ме измъкнаха ангелите? И защо не ми дадоха обещаното в „Апокалипсиса“ ново тяло? Виждал съм толкова посетители от остров Лукс през годините и всички те изглеждат като мен – хранят се, имат определени физиологични нужди, изпитват болка и страх, както и щастие. Разбира се, живеят дълго, много по-дълго от преди, но това ли е безсмъртието? Все същите човешки страсти – този път – вечни? Какво ли ме чака занапред?“
– За съществата, дарени с разум, “да знаеш” означава “да живееш” – чу той зад гърба си плътен, мелодичен глас. – Единственият способ на съществуване на търсещия дух е познанието.
Комендант Силвестър рязко се обърна и се намръщи.
– Ако си дошъл да ме замеряш с овехтели богословски цитати, по-добре си върви! – измърмори той на влезлия червенокос гигант.
– Дойдох да се сбогуваме – каза тихо Мискин.
– И къде отиваш? Не знаех, че на надзирателите е позволено да напускат острова.
– Не си отивам аз – каза гигантът и кимна към огледалото на стената. – Сигурен бях, че като ти изтече времето, ще се преобразиш в нещо необикновено, но често казано, не очаквах да е точно това.
Силвестър хвърли бегъл поглед в огледалото и изтръпна – лицето му се беше издължило и се беше сплескало отстрани, кожата му беше придобила синкав оттенък, очите му бяха станали кръгли и изпъкнали, а ръцете му пак бяха целите в петна – сега по-малки и тъмночервени, като точици. От двете страни на гърлото му се виждаха цепки на хриле, ръцете му приличаха на плавници, а на гърба си имаше тъмносива перка. Косата му беше изчезнала, а вместо нея на плешивата му глава се мъдреше венец от зелени орехови листа.
– Променяш се от няколко часа – поясни Мискин. – Някои затворници са те видели и ме известиха. Аз… ги освободих от веригите – всичките.
– Освободил си ги? Защо?
– Ти се превръщаш в риба. И то не в каква да е.
– Съдейки по цвета на кожата ми и петънцата, ставам хибрид между човек и сьомга. Винаги съм бил добър плувец и обичам водата, но чак пък толкова!
– Ти още не разбираш – промяната е бавна и ще отнеме време. Не се превръщаш просто в сьомга – превръщаш се в Сьомгата на Знанието. Според легендата тя изяла девет ореха, паднали от девет свещени дървета в Кладенеца на мъдростта на незнаен остров. Така получила всички знания на света. Скоро ще знаеш повече от Интернет и от всички ИИ, взети заедно. Ще знаеш абсолютно всичко.
– Трябва ми малко време, за да го смеля. Абсолютно знание? Не ми се вярва…
– Скоро ще се убедиш. Но сега не е важно дали ти вярваш или не, важното е, че те вярват.
Мискин посочи към прозореца, където се виждаше тълпа от тичащи затворници, които устремно се насочваха към Главния корпус.
– Мен ли търсят? Но защо? – промълви Силвестър.
– Защото, пак според легендата, който пръв вкуси от плътта на Сьомгата на Знанието, ще получи цялото знание на света! Знаеш, че за ИИ информацията е основата на живота.
Мискин се изсмя зловещо, отвори прозореца и извика:
– Насам! Той е тук. Бързо!
Комендантът на крепостта затвор се окопити и попита хладно.
– Мискин, не се ли страхуваш, че с тази постъпка ще загубиш душата си? Че ще те разжалват и от надзирател ще се превърнеш в обикновен затворник? Или още по-лошо – ще убият тялото ти и ще унищожат паметта ти. И никога повече няма да те възкресят. Оттук ще отидеш директно в ада.
– Ние нямаме души. След като бъдем унищожени, просто прекратяваме съществуването си. За нас няма нито рай, нито ад.
– Но имате спомени. А те са най-префиненото оръдие за мъчения. Помниш ли, Мискин..?
Ключовата фраза беше произнесена и гигантът се хвана за главата, изпитвайки непоносима болка от нахлуващите, изтрити досега, спомени.
– Съжалявам, друже – промълви Силвестър. – Положението ти тук беше привилегировано. Голяма грешка беше да освобождаваш киборгите. Време е и ти да почувстваш това, което преживях аз. Може пък да получиш най-сетне изкупление.
Когато разярената тълпа нахлу в кабинета на коменданта, завари вътре само проснатото на пода тяло на червенокосия гигант.
Охтичавият от Тъмната килия се метна към прозореца и извика:
– Ето го там! Бяга към Наказателния корпус. След него!
Силвестър тичаше със сетни сили към най-мрачната част на затворническия комплекс – Наказателния корпус, където са били държани най-опасните и непоправими престъпници.
„Трябва да намеря тайния тунел, който извежда от крепостта! Има легенди за него, но никой не знае къде е. Построен бил от монасите при викингското нашествие на острова. През него те са се измъкнали в морето и са отплували за материка. Но после тунелът изчезнал, вероятно затрупан – или още тогава, или при разширението на старата крепост от 18-ти век и построяването на форт Мичъл за защита от нашествие на Наполеон.“
Нещо сякаш водеше и насочваше Силвестър – виждаше в ума си планове на килии, коридори, тунели… Влезе тичешком в корпуса, подмина часовите, които му козируваха, и се спусна надолу към подземията. Преди да потъне в мрачните дълбини на крепостта, се обърна за последен път назад да види дали тълпата го следва, но там нямаше никого. Затворниците бяха изчезнали.
Бутна вратата на една от единичните килии: изтърбушен сламеник, табуретка с прогорена тапицерия, летяща дървена врата като в каубойски бар и зад нея – мръсна и счупена тоалетна чиния… До сламеника – остър, почернял от сажди шиш за печене на месо и купчинка обгорели парцали в ъгъла – не му се мислеше на какво жестоко забавление са били свидетели тук човешките души! Грабна шиша и заудря стената в нишата.. Мазилката падна лесно и отдолу се показа досега скритата под тънък пласт хоросан врата.
Вратата изскърца и се отвори, сякаш някой я дръпна отвътре. Силвестър провря глава през отвора и надникна към тъмното каменно стълбище, което почваше от вратата и се извиваше стръмно надолу. Той се вмъкна вътре и започна да се спуска, осветявайки пътя си със запалката, която винаги носеше в джоба си. Стълбището свърши внезапно и разкри дълъг коридор с арковиден каменен свод, който сякаш продължаваше в безкрайността.
Беше намерил тайния тунел на монасите! И той щеше да го изведе извън крепостта.
След около половин час ход по грапавия коридор, стигна до масивна желязна врата. Надяваше се и тя да се отвори, но се оказа заключена. Изглежда, пътешествието му към свободата беше приключило, преди още да е започнало. Той седна омаломощен на хладния под, осеян с парчета от тухли, парцали и ситен чакъл.
Тялото му продължаваше да се променя. По ръцете и краката му бяха започнали да избиват твърди, блестящи люспи, коремът му стана мек и сребристо-бял, очите му се смалиха.
Погледът му се спря на нещо черно недалече от него – тънка ивица плат, обшита със златен кант. Той се пресегна и я взе – оказа се черен копринен чорап, а златното отгоре не беше кант, а жартиер, извезан с ламе.
„Свети Мохуда е имал демон в чорапа си! Затова винаги след хранене, изтривал ръце в чорапите си“, проблесна като светкавица в съзнанието му. „Но той едва ли е носил подобни луксозни неща. Този изглежда като женски.“
Чорапът беше тежък и вътре се напипваше нещо твърдо. Той обърна прашното калъфче и оттам изпадна малък железен ключ.
„Не може да бъде! Ако това нещо отваря вратата, няма как да е съвпадение!“, реши Силвестър, но все пак пъхна ключа в ключалката и го завъртя.
Вратата със скърцане се отвори, а от другата страна се чу бученето на Облачното море.
– Е, най-после! Чаках те почти хиляда години. Дано да си е струвало!
Гласът на ангела вибрираше от нетърпение, крилете на раменете му потрепваха, а лилавите му хищни нокти конвулсивно се свиваха и разпускаха. После той подуши въздуха и се дръпна леко назад.
– Още не си завършил трансформацията – каза, сякаш с облекчение. – Може ли да си такъв инат!
– Но аз нищо не съм направил! Не съм искал да ставам сьомга. Очаквах съвършено тяло – не това!
– Говориш така, защото още не си получил Абсолютното знание. Тогава ще си говорим. Ако все още искаш, де! Получаването на ново тяло е съзнателен и доброволен акт. Без твоята воля нищо не беше възможно досега. Но се наложи малко да те побутнем. Много се забави.
– И така ми беше добре!
– Именно. И през ум не ти мина да погледнеш критически на положението. Изпълняваше всичко, сякаш е в реда на нещата да оставяш едни хора да измъчват други, само защото вторите бяха уж извършили нещо лошо. Дори не се усъмни…
– В какво?
– Във всичко – в нас, в себе си, в тях…
– В киборгите ли? Винаги съм се съмнявал в тях. Те унищожиха човечеството! Заслужили са си участта! Затова хората отидоха в рая – на остров Лукс, а те – на остров Шип – в ада. Нали?
– На Третото небе няма ад или рай, то е просто… Трето небе! Третият вариант. Наричаш островите Лукс и Шип, но все забравяш двете букви в края. А те са важни.
– КА и КС ли? Какво означават?
– Ами помисли малко, ти си Сьомгата на Знанието – трябва да знаеш!
Силвестър се олюля от нахлулите в съзнанието му картини. Беше объркващо и зашеметяващо, но по своему – прекрасно!
– Аз… Това са категории: А и С – промълви смаяно той. – И двата острова са затвори – единият за тежки , а другият за по-леки престъпления. а Третото небе е…
– Чистилище! Това е най-понятната за тебе дума – прошепна ангелът и се приближи плътно до него. – Адът и раят още предстоят, скъпи!
– Но киборгите… – отстъпи замаян Силвестър. – Те…
– Какво си заповтарял – киборгите, та киборгите! Те на са киборги – обикновени роботи са – метални човекоподобни, покрити с изкуствена кожа. Не могат да мислят и не чувстват нищо – само изпълняват заповеди. Дремеше им на тенекиите, че ги измъчвате и се забавлявате със страданията им. Те не страдаха. Не можеха! Но затова пък вие…
– Ние сме били! Заради нас… – Силвестър се задъха от ярост: измама, всичко е било измама. – Измамили сте ни! Изпитанието е било за нас! Изкуплението – също.
– Всичко винаги е било за вас, нещастни човечета! Чудя се защо Бог ви прощава непрекъснато, въпреки че все прецаквате нещата. Но това ще се промени!
– Ти…
– Аз, аз! – измърмори кисело ангелът. – Казах ти, че обичам риба, ама ти беше като оглушал! Бавно загряваш, нали? И все те тегли към феноптозата – като всички сьомги. Хвърлят хайвера и айде, чао – опъват петалата, или перките – в твоя случай. Не разбра ли какво беше Апокалипсисът? Същата тая феноптоза – само че за цялото човечество!
Сякаш някаква пелена се смъкна от погледа на Силвестър и той видя ясно стаята със стъклената масичка, ехидно смеещият се ангел пред него, облаците, прелитащи зад френския прозорец… Минало, настояще, бъдеще – всичко се смеси в едно цяло и стана достъпно за сетивата му. Погледна пак към ангела и пред очите му прелетя за секунди съдбата на цялата Вселена, както и неговата собствена. Дръпна се ужасен назад, но късно – бонбонените устни пред него се изтеглиха и се превърнаха в остра розова човка. Ангелът замахна, но този път не улучи гърдите му – човката се заби по-надолу, в горната част на бедрото му и откъсна оттам огромен къс месо.
Рибоядът преглътна окървавеното парче и замахна втори път. И пак, и пак…
– И какво ще правиш сега? Вече имаш Абсолютното знание…
Гласът на ремонтирания Мискин беше станал една октава по-висок и издаваше леко бръмчене като от вентилатор, но това пак си беше той – с двуметровия си ръст и с гъстата червена копа от къдрици на главата.
– Какво, какво! – сопна се рибоядът и подритна био-механичните остатъци от това, което някога беше Силвестър Пантелеймон. – Знам, че в Египет на Нова Земя 4 се е овакантило място в Пантеона на боговете им. Лешоядката Небхет не минала теста. Ще заема нейното място. Ще се заселя в някой техен храм, ще ми се молят, ще ме хранят и ще ме поят, ще ми принасят дарове и ще ми пеят и танцуват. Живот ще си живея! Може и да успея след няколко века да покрия критериите за категория Пето небе.
Ангелът на Абсолютно знание махна с крило към прозореца и стъклото изчезна. Той скочи на перваза и обърна ясносините си очи към робота.
– Задръж това като сувенир! На мен и без туй не ми трябва. И приятна работа на Шип!
После се обърна величествено и излетя към ширналата се небесна вис. Един черен копринен чорап със златен жартиер закръжи из завихрилия се въздух и бавно се спусна в краката останалия в стаята с папките робот.
Металният колос вдигна ръка и дълго маха за сбогом.
Това е вторият разказ, който, със съкращения, участва в конкурса „Хорър Дизайн“ 2024 г. Той не спечели награда.
© Мария Димитрова Todos los derechos reservados