Помниш ли как минаваше времето “все някак си”.
Затваряхме очи в понеделник и ги отваряхме в петък вечер.
Влаковете идваха и си отиваха, пепелниците подгизваха от дим, а виното никога не стигаше.
Четяхме много книги, за да можем после да си ги разказваме.
Музиката преливаше като шампанско.
Разменяхме думи, усещания, по хотелски стаи, улици, кина и квартири. Но никога нищо не се губеше.
И един ден, докато сънищата ни спяха, мостовете се превърнаха в пясъчни часовници и станаха непроходими.
Небето изяде въздуха. Беше болезнено да се диша.
А ние безсилни, като призраци, запяхме стари песни без текстове.
Някой ни излъга, че нещата били вечни, разсеяно повярвахме,
докато напушени карахме със 150 на отворен прозорец.

Отмина.

Когато телефонът иззвъня, не отговорих. Разстоянието от километри се бе превърнало в светлинни години отчаяние.
Празнината се маскира на Странен вид уют, а мисълта за теб в Спомена за някой друг...
Изхвърлих четката ти за зъби през прозореца.
Мислено направих с нея едно салто мортале – а-а-а-а-а-туп.
През това време ти още спеше в леглото ми. Не подозираше... или се преструваше... Завих те и се сбогувах с този, в когото бях влюбена.
Липсваше ми.
Приготвих закуска на този, когото обичах. Някой като теб, някой като мен, някой като себе си – мъж в главата и жена в сърцето.
Зачаках да се върнеш. Някога...