Помниш ли как минаваше времето “все някак си”.
Затваряхме очи в понеделник и ги отваряхме в петък вечер.
Влаковете идваха и си отиваха, пепелниците подгизваха от дим, а виното никога не стигаше.
Четяхме много книги, за да можем после да си ги разказваме.
Музиката преливаше като шампанско.
Разменяхме думи, усещания, по хотелски стаи, улици, кина и квартири. Но никога нищо не се губеше.
И един ден, докато сънищата ни спяха, мостовете се превърнаха в пясъчни часовници и станаха непроходими.
Небето изяде въздуха. Беше болезнено да се диша.
А ние безсилни, като призраци, запяхме стари песни без текстове.
Някой ни излъга, че нещата били вечни, разсеяно повярвахме,
докато напушени карахме със 150 на отворен прозорец.
Отмина. ...