Докараха го около месец след като ме въдвориха. Най-дългият месец в живота ми. Всеки ден от него продължаваше цяла година. За двадесет и четири часа се случваха поне по триста шестдесет и пет гадости. Тридесет дни-години и аз се промених до неузнаваемост. Да, Алекс, дори и крайно оглупял от новия режим и тежката работа, с малкото останал здрав разум, можех да предположа, че съм се видоизменил. И отвътре, и отвън. Понеже не притежавах лично огледало и нямаше как да видя състоянието на жалката си физиономия, бях изгубил точна представа как изглеждам след всичките лишения, но усещах, че съм придобил вид на жалък старец, който съвсем скоро ще се изправи пред лицето на вечността.

Видимите симптоми бяха невъобразимите болки в ставите и мускулите, сбръчканата кожа на ръцете и отслабналото зрение, а невидимите – отсъствие на желание за живот. И понеже се чувствах като немощен дядка, изобщо не съжалявах, че не притежавам лично огледало. Какво представляваше нищожната гладка повърхност, джобен размер, за един лагерник в крайна сметка – безсмислен, ненужен, дори вреден предмет. Отвратителен аксесоар, който, всеки път като зърнех в ръцете на някого, неминуемо ми напомняше за старши лейтенант Владимир Димитров и бащата и сина Енчеви.

През този първи месец се промених във всяко отношение. Виждах по друг начин, чувах по друг начин, говорех или по-скоро мълчах различно, не както преди. Светът от другата страна на оградата беше изгубил естествените си очертания и предателски бързо напускаше спомените ми. Всичко, което преди имаше значение за мен, изчезваше и по някакъв извратен начин започвах да откривам смисъл в живота в лагера и в работата на кариерата. А образите на любимите ми хора избледняваха в черно-бялото ежедневие. И как иначе – всеки от споменатия ден-година имаше значение само заради изпълнението на две първични цели, които си бях поставил – да се нахраня и да оцелея от неочакваните атаки на хищниците с униформи. Като животно. Като треперещ заек, подгонен от голяма ловна дружина.

Инстинктът ми за съхранение се изостри за кратко време и започнах да разбирам неписаните закони на оцеляването, но, за съжаление, не предвидих, че за да опазя мизерния си живот, трябваше да платя цена, далеч по-висока от тази, която можех да си позволя. Лагерното съществуване, Алекс, ми струваше достойнството. Колкото повече усвоявах тактиките за измъкване от опасни за физическото ми здраве ситуации, толкова повече основният ми капитал – себеуважението, се изпаряваше и се превръщах в един незабележим, незначителен никаквец. Откъм душевни притежания се чувствах обеднял до просешка тояга. Не зная дали разбираш трагедията на това състояние, Алекс?

Изгубих всичко. От страх пожертвах надеждата си един ден да водя нормален живот, ако се случеше да се намеря от другата страна на телената ограда. Треперейки за себе си, похарчих възможността да застана достойно пред хората, на които някога държах. Вече нямаше как да ги погледна в очите. Бях сигурен, че ако видят униженията, които позволих да ми се случат, ще ме презират до края. Тази мисъл беше ужасна. Тя ми внушаваше да приема, че животът отвън няма смисъл, защото онези там няма как да разберат, че направих нужното, за да оцелея. Добре, че не бях сам в това изпитание. Душевната мизерия споделях с други презрени другари по съдба. За кратко съвсем непознати дрипльовци замениха най-близките ми хора. Станаха моето ново семейство. Сдобих се с изобилие от опърпани братя и окаяни бащи.

Една неделна сутрин, около месец след като ме въдвориха, докараха слаб, не много висок мъж, горе-долу на моята възраст и го стовариха на същото място, на което преди 30 дни-години бяха захвърлили и мен. Времето беше обичайното за сезона – и студено, и мъгливо. Началото на ноември. Мъжът, свит на кълбо, приличащ на купчина парцали, беше изпаднал в безпомощно състояние. Знаех с най-малките подробности какво изпитва. Положително чувстваше същите болки в главата и гърба, които и аз имах, вероятно чуваше същото пищене в ушите и със сигурност се страхуваше от кучетата така, както и аз се ужасявах. И нямаше как да е иначе – двата песа вълча порода, вързани зад дървената барака, лаеха ли, лаеха неудържимо.

Аз и един от новите ми братя, без да се бавим, се спуснахме към новопристигналия, хванахме го под мишниците и го завлякохме в спалните помещения. Заедно с миризливите, прогизнали от кръв, пот и вода дрехи, висящи като пране на простор върху телцето му, той тежеше не повече от шестдесет килограма. Метнахме го на един от ония нарове, които в началото ми се сториха като големи щайги за домати и го оставихме да събере малко сили. Интересно е, Алекс, какви картини може да рисува въображението, когато си в полусъзнание, на ръба между живота и смъртта.

С часове мога да ти разказвам как мъртвите предмети придобиват способността да се държат като съвсем живи човешки същества. Знаеш ли, че дървените нарове например говорят с гласовете на някогашните ти приятели от селското школо, или че канчето за супа е в състояние да влезе в ролята на вкусно готвещата ти баба. В този момент на умопомрачение ти имаш разрешението на лагерните власти да поръчаш парче шунка от воняща на пикня кофа, внезапно превърнала се в месаря, продаващ някога в магазина до градския площад. Смей се, но неведнъж, крайно изтощен или прилично натупан от надзирателите, съм виждал несъществуващи неща и съм чувал измислени звуци. Веднъж… Ох, извинявай, Алекс. Пак се отвлякох. Трябва да се върнем към истинските събития и да оставим настрана халюцинациите, защото измислиците не са важни, важна е истината.

Цялата сутрин и целия следобед мъжът не помръдна от леглото. Понеже в онзи ден се случи така, че не бях на работа (нали беше неделя), няколко пъти влизах и излизах от спалното помещение. Хвърлях по един поглед към купчината с парцали, имам предвид към смазания от бой човек, но той не даваше признаци на живот. Веднъж сложих ръка на челото му и ми се стори, че гори. Не бях напълно сигурен обаче, защото ръцете ми бяха вече достатъчно безчувствени и груби от работата. Помислих, че ако ще умира, то без съмнение ще стане ясно до вечерната проверка или дори преди това, когато му занеса бобената супа. В началото новият беше в ума ми не от някакви благородни мотиви. Мислех за него просто защото, ако беше умрял, задължително трябваше да съобщя на бригадира – на оня селяндур Денчо Бъчвата. Денчо беше един обикновен, жесток и прост престъпник без никаква жал и изобщо не ми се щеше да се мяркам пред мазното му лице. Отвращаваше ме и дъхът му, и жълтите му зъби, и големият пестник, а и срещата с един бригадир не беше включена в тактиката ми за оцеляване.

Когато дойде часът за вечеря, оставих канчето с бобената супа и хляба до нара, на който се бе проснал новият. Мъжът не помръдна, а дали дишаше, не можех да разбера, без да проверя. Върнах се да го видя след десетина минути, но храната не беше докосната и затова реших, че връстникът ми съвсем скоро ще напусне лагера в един от ония вонящи чували, натоварен като пощенска пратка в противната молотовка.

Наближаваше времето най-сетне камбаната за вечерната проверка да удари и аз отидох да проверя дали пребитият новобранец вече е избягал от лагера, забравяйки тялото си тук. Горките ние, окаяни роби, през годините, за да не полудеем, се стремяхме да съхраним чувството си за хумор, само дето то стана едно такова – мрачно, черно, жестоко, пепеливо. Можехме да се присмеем на всичко, но винаги след смеха оставаше горчив вкус в устата и усмивката угасваше бързо, бързо. Когато си припомня някоя от лагерните смешки, специално ще ти я кажа. Може и да не ти стане весело, но поне ще се запознаеш с лагерния фолклор – брутален робски цинизъм, който с времето се срастваше с душите ни. Само да се сетя и ще чуеш някоя от простотиите, на които се смеехме тогава.

Ето че отново се отплеснах, да се върнем към човека в спалното. Влязох в помещението, в очакване да видя трупа му на дървеното легло, но вместо това срещу мен седеше прегладнял парцалан, който жадно пиеше от воднистата супа и преглъщаше твърдия комат, сякаш бе добре изпечена, сочна свинска пържола. Удивителна промяна! Изглеждаше жизнен в сравнение с будещите съжаление останки, които представляваше, когато го зърнах последния път.

Набързо успях да го огледам. Първото нещо, което правеше впечатление, бяха умните му черни очи, идеално позиционирани върху математически правилния овал, представляващ остриганата му глава. Носът му бе малък, съразмерен с едва забележимите, плътно прилепнали ушенца. Сърбаше и мляскаше като прегладнял корабокрушенец на изоставен остров, но независимо от това усетих, че хилавият индивид срещу мен е интересна личност с богата обща култура. Как стигнах до този извод не мога да кажа, защото нямаше видима причина човек да не си помисли, че хранещият се е див селяк. Излъчването му обаче… излъчването му беше едно такова – одухотворено, скромно. Погледнеш ли го, веднага ти ставаше ясно, че макар и слаботелесен отвън, без съмнение е мъжко и свястно момче.

А лицето му беше и синьо, и червено. Подуто от бой. Няколко безразборно разхвърляни кървави петна красяха сивия му протрит пуловер, но това не му пречеше да демонстрира, както вече споменах, завиден апетит. Когато вдигна очи към мен, видя, че съм го зяпнал с отворена уста, и се усмихна благо.

– Здравей – каза и протегна ведро ръка, сякаш срещата ни се случваше на централна улица в София, а не в мрачното, влажно, студено лагерно помещение. – Казвам се Сава.

– Здравей, Сава – отвърнах облекчен, че бе прескочил трапа и срещата ми с бригадира се отлага засега. – Скоро ще бие камбаната за вечерна проверка и ще трябва да излезеш отвън и да се строиш с другите.

– Щом трябва – мъжът се опита да се усмихне, но лицето му се изкриви в болезнена гримаса.

Тънка струя кръв потече от разцепената му устна.

– Можеш ли да ходиш? – попитах.

– Ще се опитам, но сигурно ще имам нужда от малко помощ. Вие ми се свят. Много кръв ми пуснаха последните дни.

– Няма проблем, Сава – обърнах се към немощния мъж, изненадан от себе си заради внезапно новопоявилото се желание да осмисля деня си, като помогна на нуждаещ се. – Ще се облегнеш на рамото ми, ще се изправиш и ще те заведа отвън. Всичко ще бъде наред. Ако имаш нужда от нещо, обръщай се към мен. Аз съм Христо. Моят нар е до твоя. Ще можем да си поприказваме, но после. Засега трябва да знаеш, че колкото по-малко работа имаш с надзирателите и бригадирите, толкова по-добре. За другото ще те осведомя в движение.

– Благодаря, Христо – изрече новият с тон, който разкриваше радостта му, че е намерил приятел.

Тогава, точно навреме, екна камбаната. Дадох знак с ръка, че трябва да излезем на двора и Сава, без да се бави, направи опит да се изправи. Получи се от първия път. Краката му бяха придобили сила, а по начина на ходене стана ясно, че и проблемът със световъртежа е на път да отшуми. Без инциденти стигнахме на двора, заехме мястото си в строя и проверката започна и свърши, без да се случи нещо особено. Така, с плахо очакване за относително спокойно преминаване през житейските несгоди, започна лагерният престой на моя нов другар Сава Петков от село Г., Северозападна България. За съжаление, съвсем скоро щеше да стане ясно, че надеждите, появяващи се през редките спокойни вечерни проверки, са просто едни лъжливи, безпочвени блянове.

Но… ще изясня какво имам предвид малко по-късно. Вечерната проверка започна и свърши, без да се случи нищо особено, както вече казах, и ние се прибрахме в спалното помещение. Легнахме на тесните си нарове и скоро другите жадно потънаха в сън. Мен обаче сънят ме бе изоставил. Сава идваше отвън, носеше пресни впечатления от живота зад телените огради и трябваше на всяка цена да говоря с него. Бях решен да се лиша от така важната за всеки лагерник почивка, само и само да се възползвам от възможността да вдишам глътка свобода. Нямаше как да пропусна този шанс.

Тихо повиках новия си другар по име. Той също беше буден. Обърна се към мен, за да покаже, че не спи и ей така, изведнъж, започнахме най-милия, необикновен и чудесен разговор, който бях водил дотогава. Никога няма да забравя първите мигове от нашето приятелство. Беше едно малко, приказно вълшебство посред обгръщащата ни отвсякъде зловеща, воняща на смърт мизерия. Онази първа вечер приказвахме до среднощ. Преди не ми се беше случвало смислено да шептя и да слушам смислено шептене няколко часа без прекъсване. Не знам дали разбираш, Алекс, как думите на някого могат да удрят право в целта и да събудят в душата ти надежда за живот, когато тя бе почти умряла. Разговаряхме за всичко значимо за един човек. Засегнахме теми, които от блъскането по камъните и заради тактиката ми за оцеляване бях изоставил – разменяхме информация и мисли за съпругите, децата, за семейството въобще, за местата откъдето идваме, за миналото, за идеите, които ни променят, за вярата в Бог.

Сава беше вярващ. Дълбоко убеден християнин. Когато заговореше за Бог, всяка дума, действие и жест изразяваха дълбоката му увереност в съществуването на Бога и в това, че нищо не става по случайност. Така пламенно ме осведоми на достъпен за мен език, че Дърводелеца от Назарет е Божият Син, който бе дал себе си, за да понесе греховете на хората, включително и моите, че бях потресен. Впечатли ме как говори за небесните и земните дела, сякаш са едно и също нещо. По едно време почти извика, че неговият Господ Исус е много по-силен от всички комунистически правителства, взети заедно.

Добре, че не ни чуха надзирателите, иначе със сигурност думите му щяха да излязат през носа и на двама ни. А той не спираше да шепти, но ефектът за мен бе, сякаш използваше мегафон. Имах чувството, че се чувахме чак до канцеларията на Димитров. А този пребит мъж, с подутото си синьо-червено лице, не спираше да говори за вяра и надежда в център на най-безнадеждното място на света. Бях потресен. Чистотата, с която говореше, беше заразителна и безкрайно истинска. Проведохме тих разговор, Алекс, а чувствах, че изреченото от него кънтеше из целия лагер. Беше удивително преживяване, но за съжаление, дойде момент, в който умората взе връх и накрая заспахме.

На следващата сутрин животът си влезе в обичайния коловоз. Преди изгрев слънце сънени и гладни, в колона по един ползвахме тоалетната, наплисквахме си лицата от няколкото кофи, пълни със студена вода, и после отново заемахме места пак в колона по един. Всички, без изключение, без да издаваме глас, с безизразни лица, на бегом следвахме понятен за нас, но не и за Сава, предварително начертан маршрут.

Наредихме се за сутрешната порция храна. Без да се бавим, залъгахме стомасите си, подредихме в редица по команда и мълчаливо зачакахме да ни откарат на кариерата. Не след дълго се появи мъжът с биреното коремче, който за изминалия месец до болка опознах – заместник началник на лагера майор Иван Младенов. Той каза тихо нещо на ухото на един от въоръжените пазачи, обърна се рязко и влезе в същата онази сграда, която видя преди малко. Човекът от охраната са приближи към нас, заповяда ни да се обърнем наляво и ние смълчани и мрачни, забързахме към кариерата. Поне тогава си мислех, че отново ще ходим да трошим омразните камъни.

Новият ми приятел вървеше точно зад мен и малко преди да излезем от зоната на лагера, ме попита достатъчно силно, че да бъде чут през няколко реда:

– Сега какво следва?

– По-тихо говори – викнах през зъби, без да извръщам глава, и после продължих шепнешком да обяснявам. – Не задавай въпроси, ако ти е мил живота. Мълчи и ще живееш повече. Чу ли ме, Сава? Тези тук не си поплюват. Гледай да не се набиваш на очи на надзирателите и на бригадирите, пък може и да ти се разминат дряновиците. Чу ли ме, Сава? Бъди невидим, ако можеш.

Хвърлих един бърз поглед към мъжа зад мен, за да може да види предупреждението в очите ми, а той просто се усмихна тъжно и погледна в земята, след което, без особен успех, се опита да синхронизира крачката си с лагерника пред себе си, т.е. с мен. Оказа се, че във въпросния ден, както и в следващите дни до края на седмицата, ни водеха на около два километра от лагера, за да копаем някакъв канал в поле, защитено от външни погледи с дървета по четирите страни. Работата спореше както никога преди. Сравнено с мъките, които трябваше да търпим на кариерата, изриването на пръст напомняше приятно гимнастическо упражнение и затова в душата ми се лееха една след друга хубави италиански мелодии. Беше ми едно такова весело отвътре, но по обясними причини, оставях песните да стигнат само до вътрешната страна на устните ми.

И как да не се радва човек – кирките и лопатите потъваха в земята като нож в масло, а това бе добре дошло и за ставите, и за мускулите, и за настроението. Може да ти се стори странно, Алекс, но веднага направих връзка между по-леката работа и появата на новия ми приятел. В отруденото ми поробено съзнание той донесе утехата, че животът не винаги ще е обречен на крайно унижение, както надзирателите в лагера със слово и дело се опитваха да ни внушат. Вечерта, когато се прибрахме, не бях изморен, което отвори благоприятна възможност след вечерната проверка да продължа разговора със Сава. След като се озовахме по наровете, отново тихо повиках приятеля си новобранец и той отново тихо ми отговори. И великолепните празници на споделянето продължиха и тази вечер, и следващата, и по-следващата, и така до края на седмицата, през която ни водеха да копаем канала в полето.

За съжаление, дойде отново понеделник и ни върнаха на камъните. И за един ден всичко се обърна с главата надолу. Жестоко е, Алекс, като си помислиш, че в промеждутъка между изгрева и залеза могат да се случат събития, които имат силата завинаги да откъснат парчета от душата ти и да ги захвърлят там, където не можеш да ги намериш. Изтичат едва няколко часа, а се оказва, че от теб е ограбено още едно парче живот и вече не си същият. Нищожен отрязък от време, а ти си остарял с години. Пак се отплеснах, Алекс, но все още се вълнувам, когато си спомням какво се случи тогава. А тогава се случи нещо, което… Изчакай само секунда. Съжалявам, че трябва да ме виждаш в такова състояние. Трудно ми е и ме е срам, че плача, но разбери ме – не мога да говоря за онова време, без да се вълнувам. Ето че пак се оправдавам, Алекс. Съжалявам, ще се опитам да не се повтори.

Когато пристигнахме на кариерата, бригадирите разпределиха Сава да дойде в моята група – а в нея, да ти припомня, с чукове надробявахме каменни блокове на малки парчета. Личеше си, че новият ми другар не се бе занимавал с подобна дейност, но се оказа схватлив и сръчен, и не след дълго започна да се справя добре. Разбира се, аз му обясних как точно да цели камъка, за да може по-ефективно с един удар да го сцепи. Той ме послуша като добър ученик и скоро почти влезе в работния ритъм на старите лагерници.

Неусетно наближи 12 часа. Денчо Бъчвата кресна да оставим чуковете. Сава се огледа плахо, за да види какво предстои, а аз безшумно се ударих по челото от яд. По време на вечерните ни разговори така се бях опиянил от свободата, която изпитвах, че бях забравил да го предупредя да се подготви за ужасния танц. Вече беше късно. Аз и другите лагерници, като обезверена, пленена армия, положихме инструментите си на земята и с наведени глави се отправихме към танцувалната площадка – равното място, в близост до ръба на кариерата. Строиха ни в дълга редица. Сава щръкна до мен и с риск отново да го смъмря ме попита тихо:

– Какво следва сега?

Опитах да му отговоря, но се спрях навреме, защото единият от бригадирите излезе пред строя и застана близо до нас. „Време е за забава, окаяни веселяци, готови ли сте?“, извика, а непоносимият му глас се сля със засилващия се тропот, идващ откъм дефилето. Другите лагерници, в това число и аз, отвърнахме с лицемерно „да“ и после се появи тичащият към нас пушек от приближаващия влак. Последва добре познатото „Три-четири“, хванахме се за ръце и в ритъм тръгнахме наляво. Две стъпки напред и една назад. И отново, две напред, една назад. И после пак. Краката ми отдавна бяха схванали ритъма и следваха движенията заедно с другите. Раз-два напред и хоп назад.

Докато окаяната трупа се плъзгаше от единия край до другия на каменната сцена, бригадирът не спираше широко ухилен да реве: „Весело! Бодро! А, така! Е бре! Хоп-хоп!“. Този прост и жесток човек се забавляваше да ни унижава, като че ли това бе начинът да забрави предателството към собствената си съвест. И така, той викаше с цяло гърло, а ние бавно се придвижвахме от единия до другия край на скалата с добре познатите две стъпки напред, една назад. В един момент помислих, че ще е време да хвърля поглед към Сава, за да видя как му се отразява зловещото хоро. Обърнах се надясно и… ужас. Държах за ръка друг човек. Ваньо Пенев от Г., Търновска околия. Сава Петков от село Г., Северозападна България не се мяркаше сред танцуващите. Нервно се огледах и почти веднага го съзрях. Намираше се встрани от клатещата се редица от пишман веселяци, стоеше изправен с високо вдигната глава и тъжно се беше втренчил в мен. Този поглед ме опари веднага, Алекс, но не знаех какво да направя. Всъщност нямаше какво да направя. Не можех да си позволя да се отделя от редицата и да се присъединя към него. Трябваше да оцелея.

Най-сетне влакът отмина по пътя си и ние, след като бригадирът ревна „Хайде сега на работа, мързеливци“, мълчаливо грабнахме инструментите и продължихме да трошим камъни до вечерта. През целия следобед на кариерата и по време на пътя до лагера се питах дали някой бе видял, че Сава не участва в извратената демонстрация на димитровско щастие. Дали са останали слепи за самоотлъчката му, или просто този път и надзиратели, и бригадири са решили да направят немислимото – да си затворят очите. Нямах никаква представа защо му се размина. Знаех само, че ако реши и на другия ден да се отдели от редицата на играещите хоро, нищо добро не го чака. Страхове се блъскаха в главата ми и докато крачех към лагера, реших, че след вечерната проверка сериозно ще му се накарам и отново ще трябва да го предупредя, че ако иска да оцелее, ще се наложи да се постарае да се покори на ония гадове – надзирателите и бригадирите.

Пристигнахме късно в лагера и още от портала ни погнаха да се подредим за редовната порция бобена вода и твърд комат хляб. Грохнали от умора, се подчинихме на заповедта и десет минути по-късно, все така безгласни, заехме местата си за вечерна проверка. Сава стоеше до мен и мълчеше особено. Спомних си пронизващия му поглед по време на танца и се засрамих. И все пак, успокоявах се, че ще имам време да му напомня и ако трябва, по-обстойно да му разясня философията си за оцеляване в лагера. Щях да му разкажа за бащата и сина Енчеви и за другите седем убити нещастници, на чиято смърт бях свидетел през последния месец. Нямаше как да не ме разбере, а и се надявах, след предупреждението ми, че самият той ще стане по-внимателен и няма ненужно да дразни зверовете, разполагащи с живота ни.

Последва неизменната проверка на присъстващите. Чувахме си имената, отговаряхме с „тук“ и така за не повече от петнадесет минути процедурата трябваше да свърши. Мислите ми се бяха насочили към инструктажа, с който трябваше да предупредя Сава за нуждата от покорство към властите в лагера, когато изведнъж, с ръце зад гърба и с изпъчени гърди, пред нас застана старши лейтенант Димитров. Грозното му лице лъщеше в червено по-ярко от всякога. Предположих, че е прекрачил границата на обичайното наквасване или много по-лошо – ядосал се е на някого от нас, което със сигурност означаваше, че сред лагерниците се намира човек с подписана смъртна присъда, която предстоеше да бъде изпълнена. Ледени тръпки преминаха през цялото ми същество и само добрата стара тактика да прилепя ръце плътно до тялото не позволи да се разтреперя безконтролно. Уплаших се много, Алекс. В оня момент исках единствено да живея. Не, не е точно това. По-скоро не исках да умра.

Старши лейтенант Димитров започна да крачи напред-назад с ръце зад гърба и остави падналата над лагера тишина да подсили смразяващия ефект от изненадващата му поява. Често се спираше, поглеждаше злобно към нас – премалелите от страх дрипльовци, поклащаше заканително глава, псуваше под мустак като каруцар и пак тръгваше да ходи. Изведнъж се закова, разкашля се, оригна се шумно и рязко се обърна към строя, което бе знак, че е дошло време да стане ясна причината за тягостната поява на пияния старши лейтенант на проверката.

Димитров повика с пръст бригадирите при себе си и ги накара да застанат отпред до него. Денчо Бъчвата, който беше най-близо до поклащащия се офицер, му прошепна нещо на ухото и двамата погледнаха към нас. Очите на Димитров блеснаха, сякаш го бе осенила гениална идея, усмихна се злобно и се обърна към нас:

– Какво чух, граждани лентяи? – каза, а удебеленият му език пречеше да изговаря ясно думите. – Днес някой от вас се е проявил на кариерата. Не е изпълнил заповед. Така ли е? Така ли е, питам? Така е. Докладваха ми верни другари, които никога не са ме лъгали. Негодяи сте вие, граждани империалисти. Паплач. Сволочи. Партията се грижи за вас като майка, дава ви храна, възпитава ви, а вие…

А ние мълчахме, уплашени като зайци, в очакване на развръзката. Междувременно, аз се опитвах да отгатна какво има предвид старши лейтенантът, когато спомена, че някой на кариерата не е изпълнил заповед, и право да ти кажа, Алекс, изобщо не се сетих за отказа на Сава да танцува. Ужасът, който преживях през онези дълги минути, явно ме беше вглупил още повече. И тогава, може би инстинктивно, погледнах към новия си другар и в главата ми ясно проблесна мисълта, че Димитров ще извика именно него пред строя. Защо отгатнах какво ще се случи? Защото видях нещо впечатляващо – Сава не само че не изглеждаше уплашен, а даже напротив – съвсем спокойно се усмихваше.

– Сава Петков да дойде тук немедлено – най-после изрева Димитров.

Връстникът ми леко разбута стоящите пред него, с равни стъпки закрачи пред смълчаните лагерници, докато в крайна сметка застана с лице към старши лейтенанта и бригадирите. От двете страни на строя се появи подкрепление от четирима униформени надзиратели с насочени към нас автомати. Отново за части от секундата стана непоносимо тихо. И можеш да не ми повярваш, Алекс, но някакъв невидим дъх, като полъх от студена зимна нощ, светкавично премина през същия този двор, който видя преди малко. Долових движението на въздуха с кожата си. Разбрах го с ума си. Усетих го с душата си. И когато след миг отмина необичайната въздишка остави само очакването за нова разруха. И устата ми отново пресъхна, и очите ми пак се навлажниха в очакване на предстоящата трагедия.

– Сава Петков – важно смотолеви старши лейтенантът, – днес си отказал да изпълниш заповед. Излязъл си от строя и не си участвал в проявата на работническо веселие. Вярно ли е това или не?

Младият мъж гледаше пред себе си и не отговори. Не зная защо се заинати. Познавах го отскоро, но не ми бе направил впечатление на някакъв затворен в себе си мълчалив самотник, напротив. Но тогава… тогава не пожела да си отвори устата.

– Лагерникът не отговаря – с дрезгавия си глас офицерът констатира очевидното и лицето му стана още по-червено отпреди. – Сава Петков е решил да се прави на герой. Доообре. Виждал съм ги и такива. Смелчаци. Горди. Непокорни. Ще видим какъв герой си, моето момче… след малко. Ще видим що за стока си, но преди това ще направим нещо. Щи ти дам още една възможност да се поправиш.

Димитров хвана под ръка Денчо Бъчвата и му каза нещо на ухо. Бъчвата се ухили просташки и бавно извърна глава към онази част от строя, в която се намирах и аз. Приближи се с тежки стъпки и без да се бави много, кресна:

– Ти, ти и ти, излезте напред!

Отне ми малко време, Алекс, да осъзная, че Денчо Бъчвата бе посочил и мен. Другите двама, Петър Минев от Варна и Стоил Иванов от Перник, се подчиниха веднага, а аз останах на място. Не заради нещо друго, просто краката ми се бяха втвърдили и не можех да мръдна.

– Ти к’во се бавиш бе – писна бригадирът и заплашително тръгна към мен.

Напиках се, Алекс. Спомних си случката с бащата и сина Енчеви и не издържах. Топлата течност се разля по вътрешната страна на бедрата и стигна чак до стъпалата ми. Странното бе, че краката ми сякаш се сгряха и се освободиха от сковаването. Когато усетих, че командвам крайниците си, бързо излязох пред строя и настигнах Петъо и Стоил. Тримата последвахме Денчо Бъчвата, той ни нареди да застанем на метър от Сава и зачакахме инструкции.

Старши лейтенант Димитров ни изгледа снизходително и с огромно удоволствие ни разкри плана си:

– Виж какво, Сава Петков, тези тук тримцата ще започнат да танцуват. Ти може и да не си схванал, че там на кариерата е трябвало да участваш, така да се каже, във веселбата, но ето сега ти се казва ясно. Та, тези хубавци тук ще танцуват, а ти трябва да избереш дали да се включиш в това хубаво българско хоро, или пак ще правиш фасони. От теб зависи, гражданино Петков. Разбра ли?

Сава мълчеше и гледаше в същата посока като преди. Лицето на Димитров се зачерви още по-силно от яд, но старши лейтенантът не каза нищо, само погледна към Денчо Бъчвата. Бригадирът разбра безгласната инструкция и в същия момент кресна, колкото му глас държи:

– Хайде, веселяци! Тропнете хорцето! Три-четири!

И ние тримата заиграхме. Две стъпки напред, една назад. И пак, и пак, и пак, и пак. Без музика. Тежък ритъм, сякаш идващ от дивашки ударни инструменти кънтеше в ушите и ми пречеше да чуя тишината. Този ужас може да е траел минута, а може и десет или двадесет, не зная. Изгубих представа за времето, Алекс.

А Сава мълчеше, не помръдваше и гледаше все в една и съща посока. На всички ни стана ясно какво щеше да се случи след края на омразната вечерна проверка, но аз нямах останали сили да се страхувам за новия си другар. А имах ли право аз, жалкият страхливец, да се нарека негов приятел, при положение, че танцът ми бе някаква форма на извратен празник, честващ смъртта му. Тогава не можех да се безпокоя от подобен род разсъждения, но по-късно не можех да спра да мисля за предателството си. Разбираш ли, Алекс, защо мразя танците? Танците в моя живот са свързани със смъртта на най-скъпите неща, които съм притежавал.

Но така или иначе, най-сетне дойде моментът и всичко свърши. Димитров заповяда да спрем да танцуваме. Явно му омръзна адското представление или пък по-вероятно – беше зажаднял и искаше да се оттегли в канцеларията си. Не зная. Знам само, че разпусна строя, и аз, Петър Минев от Варна, Стоил Иванов от Перник и другите опърпани лагерници се върнахме в спалните помещения. Сава Петков обаче остана навън. Как бе убит не видях с очите си. Предполагам, че по същия начин като бащата и сина Енчеви. На другия ден видях пълния, изцапан с кафяво чувал да стои подпрян на обичайното място – зад миризливите тоалетни.

Из лагера тръгна мълвата, че докато са го налагали, почти до края той не е издал никакъв звук. Малко преди да издъхне обаче е започнал да шепти нещо. Денчо Бъчвата и другите двама бригадири-убийци се навели да разберат какво говори и го чули. Молел се е за тях, Алекс. Можеш ли да си представиш – убиват го, а той се моли за тия чудовища. Оттогава, когато в лагера си спомняхме за Сава Петков от село Г., Северозападна България, винаги го наричахме с друго име. Викахме му Стефан. Като дякона от Библията.