Пътека покрита с листа минаваше през тъмна гора. Имаше много звезди, но липсваше луна. Дори и в мрака по дърветата личеше ясно зеленина. Тук храсти и фиданки нямаше. Само огромни тъмни силуети на длъж и на шир. Стари стволове великани сякаш попиващи всяко движение. По дебелите им клони се прокрадваха тъмни сенки. Песните на птиците и тези на скорците отекваха из цялата местност. Около пътеката жълтееха цветя, които изчезваха когато ги погледнеш. Макар и много тъмно, всички цветове се виждаха добре, но само с периферното зрение. Докато ходеше бавно, Бармана започваше да се чувства като в сън. Само непрекъснато мигащата стрелка пред очите му го връщаше към реалността, от която идваше. Постепенно, за да не го изплаши, идеята че това място не е част от неговия свят, достигна до мозъка му. Започваше да му харесва. Спокойствието, което го завладяваше постепенно гонеше всичките побъркващи съзнанието мисли от забързаното откачено ежедневие. Просто попиваше всичко като току що прогледнал слепец ...