Пътека покрита с листа минаваше през тъмна гора. Имаше много звезди, но липсваше луна. Дори и в мрака по дърветата личеше ясно зеленина. Тук храсти и фиданки нямаше. Само огромни тъмни силуети на длъж и на шир. Стари стволове великани сякаш попиващи всяко движение. По дебелите им клони се прокрадваха тъмни сенки. Песните на птиците и тези на скорците отекваха из цялата местност. Около пътеката жълтееха цветя, които изчезваха когато ги погледнеш. Макар и много тъмно, всички цветове се виждаха добре, но само с периферното зрение. Докато ходеше бавно, Бармана започваше да се чувства като в сън. Само непрекъснато мигащата стрелка пред очите му го връщаше към реалността, от която идваше. Постепенно, за да не го изплаши, идеята че това място не е част от неговия свят, достигна до мозъка му. Започваше да му харесва. Спокойствието, което го завладяваше постепенно гонеше всичките побъркващи съзнанието мисли от забързаното откачено ежедневие. Просто попиваше всичко като току що прогледнал слепец, когато изведнъж стрелката стана червена и смени посоката си на 180 градуса. Време беше да се връща и колкото и да не му се искаше за свое учудване се подчини.

          Имаше чувството че е излязъл от някаква утроба, в която тревогите и страха не съществуваха. Цялото му същество искаше да се върне отново там, но за краткия си опит с новата му навигационна придобивка знаеше че не е добра идея да й се противи. В общи линии стрелката мигаше – той следваше. В момента ходеше по пуста отдавна изоставена алея, всъщност бивш път към завода. Асфалта, като цяло устоял на времето, все пак на места отстъпваше мястото си на множество туфи треви и дори цветя. Клоните на дърветата образуваха красива арка над него и бяха честа причина за нечии раздрани дрехи. Всяка лампа под която минеше започваше да премигва докато накрая не светнеше и го дареше със слабата си светлина, след което отново загасваше. В далечината се чу рев на множество мотори. Светлината над него замря. Предишното му аз в тази ситуация веднага щеше да си плюе на петите или да се покатери на някое дебело дърво, където да остане до сутринта ако трябва. В този миг обаче той просто продължи най-невъзмутимо разходката си.

          Всеки знаеше кой контролираше огромното пространство във вътрешността на града. Моторизирани банди кръстосваха пустата шир и тежко и горко на всеки който постъпеше достатъчно глупаво да се остави да попадне на тях. Не че бяха рокери и моторите им бяха страст, макар че имаше и такива. Просто естеството на „мястото“ предразполагаше използването на този вид транспорт. Имаше безброй пътеки през гората където автомобил нямаше как да мине и затова винаги можеше да избягат от евентуален патрул. Въпреки че да видиш полицейска кола вътре граничеше с гледката на бялата лястовица по жицата. Идваха от отсрещната част на града, където законите почти не важеха. Използваха пустотата за да могат най-лесно и безопасно да зареждат останалите части на града с незаконните си стоки или просто да ги грабят. Останалите здрави сгради от завода се използваха за лаборатории и складове. Бяха средно до тежко въоръжени и като цяло всички други банди по един или друг начин работеха за тях.

          Три основни шума ясно се различаваха в тъмнината на Мястото в този момент. Единия принадлежеше на майката природа. Втория – непрекъснатото тракане, което не спираше от дни насам и идващо някъде от центъра на огромната пуста територия и накрая третия, който представляваше сбора от много двигатели в комбинация с подсвирквания и крясъци. Внезапно появил се като раздразнено стършелово гнездо той се приближаваше доста бързо и заплашително към спокойно придвижващия се младеж. Вече се виждаха и част от светлините на моторите пробиващи на места през листата на гъстата гора. След последния завой вече ясно го осветяваха. За свое учудване Бармана в момента можеше по звука на всеки отделен мотор да определи точно колко е броят на мотористите... точно девет. Ето че първият от тях се изравни с него като се втренчи с ръбестото си лице в неговото. След това вдигна леко предницата си и го задмина. Показвайки способностите си на управление и заплашителните си физиономии, горе долу и останалите постъпиха като водача си, преди да го задминат. Обаче последният от тях изостана умишлено , обърна се и удари нищо неподозиращия барман с предната гума право в лицето. В следствие от удара той залитна назад и настрани и се строполи близо до остатъците от някогашния бордюр. Моториста слезе от мотора си и се насочи към него като преди да го достигне извади голям нож и понечи да го наръга, но тогава се чу мощно изсвирване.

     - Стига му толко – авторитетно и заповедно отекна из въздуха звук, принадлежащ на много корав човек и идващ от стабилен гръден кош.

          Всъщност Бармана видя вдигнатата гума пред лицето си на забавен каданс. Имаше цялото време на света да реагира, затова изчака тя да го доближи максимално и останалото представляваше просто театрално падане, преминало в дебнещо изчакване. Изсвирването спаси не лежащия барман, а агресора... но не за дълго. Докато се отдалечаваше на мотора си с доволни зиг-заг образни движения той не видя бавно изправящата се сянка от алеята. Не видя и парчето асфалт, което полетя силно, хвърлено с хирургична точност. Просто го усети и чу, когато то се заби с метален звук право в каската му. Тогава успя да спре мотоциклета преди да падне и видимо затруднен намери сили да слезе от него. След като се окопити се върна назад докато накрая объркано спря, защото там нямаше никой. Няколко изсвирвания проехтяха отново придружени от подигравателни подвиквания от сорта на:

     - Айде бе малоумник, кво направи там бе?

     - Идвам бе, една вода не може да пусне човек от вас – престорено щастлив отговори бандита. Все пак не тръгна веднага, а гледайки в тъмното пред него, значително по-тихо добави:

     - Нищо не е свършило момче... внимавай, тука може и животеца някой път да си изгубиш хлапе! - после се качи на мотора, без да се обръща се изплю и викайки настигна аверите си.

          Там, в тъмнината, две по-силно светещи от обичайното очи се взираха в отдалечаващите се светлини, премигвайки от време на време. Едно обезпокояващо спокойно тяло свободно се подпираше на голямо дърво. И нито гримаса... и нито жест или помръдване. Просто чакаше... търпеливо... много търпеливо!