Тя пое по дългия път към дома. Листата, паднали от клоните, суматохата от детските гласове, внезапният шум от ромска сватба, отбелязваха с лекотата си сивия ден.  Лежах върху дивана, поемайки достатъчно количество хапчета, пушила цигари от марихуана, с водка, и съзерцавах тавана.

Какво ме отказа от живота?...Изгонването от работата, където шефът искаше съвкупление, смъртта на моята обична мама, липсата на приятел и дружки?

Животът ми на 25-т години се завъртя с шеметна бързина.

Обикновено сутринта оставах трезва, пиех кафета, фервекс за успокоение и пак едно кафе. На обед обикновено с татко ядохме ориз със зеленчуци или пилешка супа.С баща ми, вече на 82-т години  някак се справяхме с недоимъка Взимаше пенсия от 854 лева, а аз- пари за отопление. Благодарение на хубавата ни държава и управленско мислене.

Той отопляваше една стая на приземния етаж, аз-друга на втория-където имах лаптоп и телевизор.

И телефон.

Но той рядко звънеше.

Обикновено Ненка, която мислеше че осмисля живота ми, желаеше да ме води на купон.

Исках на ме оставят на мира, затова не ходех. Безсмислието бе втората ми природа.

Един ден се потропа на врата. Беше тя, с някакъв.. Не знам, гадже ли и беше или единствено нов пришълец.

Той ме убеди да ида на купона, вечерта в Ненка.

Взеха ме с кола, бях напушена и някак самотна. Безхарактерно се оставих на течението.

Там, гъмжило от сводници, леки жени. Музика.

Ала не ми пукаше. Бях легнала на един фотьойл и се наслаждавах на безвремието.

Докога?

…Видях го. Беше висок, с рижава, гъста коса и зелени очи.

Премина като бедствие, но нямах представа ,че той ще ме измъкне от пошлостта.

Беше на 34 -т години, бивш боксьор, сега работещ в автосервиз, нагледал се на смъркания и алкохол.

Търсещ. Невинността сред пошлостта.

Бях затворила очи. Плувах, носейки се по вълните на невярата.

Чух приятен тембър, после приятелски думи. И това ме спечели. За да не отплавам, там, където връщането е като загадка.

Ала съзнанието не беше мое. Времето бе обладало стрелките на часовника. Валентин ме взе в силните си ръце.

После-не помня....

На следващия ден се събудих на непознато място.

Вальо ми поднесе кифлички с кафе. Кафето беше силно, отрезвях.Очите ни се срещнаха за втори път.

А сълзите дойдоха като помощници, очистващи, трезви, крехки като порцелан.

Протегнах ръце и го прегърнах.

Той бе моето момче.

Любовта не знае граници.

Тя спасява, дори когато си изгубил надежда.

Когато не знаеш отговорите. Тунелът не бе толкова тъмен.

Търсейки низ от извинения, една сила ти помага да се спасиш.

Реалността е понякога универсална, а може би и с две лица...,не знам..

Затова живейте, радвайки се на идващия ден!

И девойката му подари усмивка. Началото започваше прекрасно.

Минутите знаеха как да се отблагодарят...

Любовта има крила, особено в тази точката на пресичане!