НА БАБА ВЕРА

Беше престанал да забелязва хората около себе си. В тялото му живееха двама души – ЕДИНИЯТ никога не излизаше на показ. ДРУГИЯТ имаше за задача за поставя прегради  в общуването с околните  – ако се наложеше, това ставаше машинално, учтиво, понякога и твърдо – според случая... Той бе външната обвивка, която го предпазваше от прекаленото любопитство, нездравите желания и помисли или омразата на хората...

Любовта, радостта, смехът бяха забравени... Само ЕДИНИЯТ в него знаеше миналото наизуст и понякога, когато настъпваше мракът, го предизвикваше с възраждането на някой спомен... Тогава болката се връщаше. ТОЙ ставаше от леглото и си намираше някакво занимание. Движеше се като насън, но с добре премерени движения. Работеше, докато от изтощение клепачите му натежаваха, добираше се с полупритворени очи до леглото, отпускаше се с тежка въздишка и се отдаваше на тежък сън, лишен от кошмари, изпълнен само от сладкото желание да спи непробудно...

Двамата в него също тогава заспиваха...

Утрините бяха нежелани и грозни. Само при мисълта, че следващата така желана нощ е толкова далече, идваше му да закове прозорците с дебели пердета и там - в измамния мрак на стаята, да си внуши, че мракът ще трае вечно...

Въпреки това, трябваше да живее. ЕДИНИЯТ натрапчиво му напомняше, че нищо от миналото няма да се върне и животът му до своя край ще представлява едно безсмислено съжителство със спомена... ДРУГИЯТ знаеше задачата си и се подготвяше старателно за началото на всеки нов ден. Огледалото в банята и витрините по улиците бяха любимото му занимание. В отражението им сверяваше непрекъснато външния вид и командваше:

-         Изпъни рамене! Стъпвай отмерено! Мълчи си! Хората те гледат – внимавай!...!

ТОЙ следваше инструкциите машинално. Беше му станало втора природа. Общуването с хората не му даваше нищо, а и ТОЙ и не очакваше нищо... Просто следваше съветите на ДРУГИЯ, за да не избегне неудобството да го погледнат с любопитство. Ако доловеше такъв поглед, поглеждаше дискретно копчетата на ризата или панталона си, влизаше в първото заведение и в тоалетната проверяваше външния си вид. На излизане с отмерено движение поставяше монета на бара. Понякога чуваше: „Няма нужда!”, но не отговаряше и монетата оставаше самотно да блести – малка добавка към необлагаемия доход на нещастниците, които работеха там. Бог знае за кого...

                                                      *  * 

 Когато влезе за първи път в къщата, получи чувството, че тя отдавна е необитаема. Нуждаеше се от тотален ремонт. А той го можеше... Затова го бяха наели...

От години беше забравил болката от преумората на пръстите от писалката или пишещата машина. И двата инструмента бе изоставил почти по същото време, когато компютрите масово ги заместиха... Неуспешно, разбира се (това бе негово мнение...) Защото улеснението от това да докосваш само клавиатурата не можеше да се сравни с удоволствието от онези удари, които пръстите нанасяха по клавишите на машината в момент на върховно удовлетворение и сладката болка в китките, която всяка сутрин го караше да се събужда призори – огладнял отново да пише, да пише...

Сега инструментите му се побираха в две кофи от латексова боя, прилежно почистени, няколко извехтели чанти и найлонови пликове – шпакли, четки, мистрии, маламашки и всякакви дребни строителни и бояджийски инструменти.

Откакто се зае с този занаят, ЕДИНИЯТ и ДРУГИЯТ рядко се обаждаха. ЕДИНИЯТ чакаше настъпването на нощта, за да напомни за себе си, но ТОЙ  винаги бе много изморен, за да го чуе... ДРУГИЯТ се чувстваше нещастен, защото съвети за външен вид просто ставаха  неуместни и смешни при работните дрехи, които ТОЙ по цял ден не сваляше. Понякога, много рядко, се случваше да извади някоя полузабравена дреха от миналото, слагаше я замислено на леглото и докато я гледаше, ДРУГИЯТ надничаше  любопитно през рамото му с тайната надежда да излязат заедно,  за да опита отново да се намеси...

Оставаше разочарован.

Ако това станеше, ТОЙ правеше една дълга и бавна разходка по произволно избрани тихи улици, избираше маса в някое малко квартално кафене и сядаше далече от другите посетители. После си поръчваше кафе или малка водка, седеше без да се оглежда и пушеше една след друга евтините си цигари... В такива случаи ТОЙ бе доволен -  и ЕДИНИЯТ и ДРУГИЯТ мируваха, а той се усмихваше едва забележимо – замислен, но доволен, че ги е надвил... Ако някой го погледнеше в такъв момент, би си помислил, че си спомня нещо приятно, дори весело...

Не, той воюваше с двамата. Искаше да се освободи от тях – от миналото и фалшивото настояще.

Търсеше себе си...

   Чак след месец установи, че освен фирмата, която обитаваше партера на старата къща, там живееше и друг човек... Остана леко изненадан, но – свикнал да не забелязва околните, отдаде го на собствената си разсеяност. Въпреки това, някак постепенно започна да отбелязва присъствието на възрастната жена – на малкото ù балконче се появяваха старателно изпрани стари кърпи и вехтички дрешки, а отвреме-навреме долиташе  аромат на сготвено ядене. Самата жена ТОЙ виждаше рядко – работеше на горния етаж до изнемогване, понякога дори и нощем, без да се замисля дали ù пречи... Тя никога не се качи, за да му направи забележка. Понякога я забелязваше на балкончето от двора, когато изхвърляше строителните отпадъци – една купчина, която застрашително растеше... Тя го гледаше леко усмихната, с благо и ведро изражение...

И той постепенно привикна при влизане и излизане  несъзнателно да поглежда към спретнатото балконче. Не беше я виждал да излиза на двора, нито да седи на пейката с масичката отпред. Може би защото бяха поставени от фирмата за служителите им, които сядаха под сянката на вишневото дърво в почивките и пиеха разхладителни напитки, за да се преборят с жаждата, породена от летните жеги...

Дворът бе пълен с дървета – вишни, джанки, голяма клонеста череша, две три ябълкови дървета и едно слабичко крушово дърво... Всичко това, както и чимширите пред входа на възрастната жена, отдавна не бе виждало човешка ръка. Съдбата на двора сега се командваше от тежките гуми на няколко автомобила, които с усърдни маневри се наместваха всеки ден под сенките на дърветата...

* *

Ремонтът на втория етаж вече привършваше... Изведнъж ТОЙ изненадващо осъзна, че темпото му се забавя... Беше живял и работил тук почти два месеца сред тухли, вар, пясък и всякакви инструменти. Миризмата на прах, боя и отровни изпарения се бе превърнала в естествения въздух, който ТОЙ дишаше и отдавна бе свикнал с мисълта, че сред този хаос едно непретенциозно легло или дюшек, вода, котлон, няколко чинии и маса, бяха достатъчни, за да се чувства спокоен. 

Нещо се бе случило. Това тихо присъствие на долния етаж все повече го караше да се замисля... ЕДИНИЯТ започна да се пробужда, за да му напомни за тъмните спомени от миналото, но ТОЙ  бързо го отпъди. ДРУГИЯТ го чакаше в засада, но и той бе слаб... И  ЕДИНИЯТ и ДРУГИЯТ осъзнаваха, че неясно защо, го изпускат постепенно от своята власт...

Тогава се появи безсънието...

Но не онова тревожно, потискащо безсъние, което го караше да полудява...

Беше старото, забравено добро безсъние, което вдигаше ръката му всяка нощ, раздвижваше бавно пръстите ù и вдъхваше онази енергия, която го караше да пише... да пише... чак до зори...

                                                             ***

Не бе забелязал кога огромната череша бе окапала. Под дървото бе пълно с изгнили плодове и един ден, стъпвайки по тях, ТОЙ вдигна поглед нагоре. От съседните дървета примамливо се поклащаха круши, ябълки, и вишни... Обърна се и  почти на един дъх се изкачи на втория етаж, взе бояджийската стълба и с тропот я помъкна надолу по дървените стъпала...

                                                            ***

            Когато ù поднесе купичката с вишни, жената благо се усмихна и промълви:

-         Защо не набра и за себе си, момче?

            Той потръпна и промърмори:

-         Има и за мен...

После помисли малко, погледна я в очите и някак смутено попита дали ще му услужи с ютия. Тя само махна с ръка, потъна някъде в стаята и след минута я донесе. Той леко се поклони и обеща да я върне веднага...

Не го направи...

Просто забрави – бързаше да излезе! Изпраната риза още носеше топлината на ютията, когато отваряше желязната портичка. Когато тръгна по улицата, скришом навеждаше глава, за да вдиша това излъчване на чистота и свежест, което го обгръщаше... Вървеше с леки стъпки – като юноша, без да знае накъде е тръгнал... Както и по-рано – движеше се без посока, но сега всичко беше по-различно... Вървеше със стръв, с високо вдигната глава и изправени плещи. С крайчеца на окото забелязваше погледите на красиви жени, които минаваха крой него или просто седяха по масичките на крайуличните кафенета на чаша кафе...

ТОЙ усети, че започва леко да се усмихва...

Вървя дълго... Но този път не седна никъде... Когато на връщане отвори портичката, краката го наболяваха от ходене,

Погледът му се спря на масичката на двора – на нея стоеше неговата купичка, завита с чиста кърпа... Погледна към прозореца на жената – стори му се , че пердето потрепна...

Замислено се изкачи по дървените стъпала и след кратко колебание вдигна кърпата – отдолу грейнаха златисти парчета баница, от които долиташе прекрасен аромат...

Същата нощ спа дълбоко. На сутринта стана, огледа се и с изненада откри, че всичко наоколо бе много красиво. Огледа с критичен поглед стените, пода и изпита  задоволство – без да знае, тук бе оставил част от душата си...

Този път не поиска да тръгне веднага към следващия чужд дом... Прииска му се да остане тук, колкото може по-дълго...

Забеляза малко петънце на прозореца и несъзнателно взе четката...

На двора хората от фирмата се надпреварваха да говорят по мобилните си телефони...

А ТОЙ стоеше на прозореца и се усмихваше замислено...

От четката в ръката му бавно се стече капка боя, но той не я забеляза... Двамата в него бяха изчезнали...

ТОЙ бе намерил себе си...

Под него две съсухрени ръце прибираха от простора стара везана покривка...